След половин час и три-четири цигари вратата зад гърба на мис Фромсет се отвори и от нея излязоха заднишком двама мъже, които се смееха. Трети държеше вратата и внасяше своя дял във всеобщото веселие. Те се ръкуваха сърдечно, двамата прекосиха приемната и излязоха. Третият изтри усмивката от лицето си и доби такъв вид, сякаш през живота си не се бе усмихвал. Висок тип в сив костюм и явно с него шега не биваше.
— Някой да ме е търсил? — попита с рязък началнически глас.
— Някой си мистър Марлоу — тихо докладва мис Фромсет. — Изпращал го лейтенант МакГий. По лична работа.
— Не съм чувал това име — излая високият.
Взе визитната ми картичка, без дори да ме удостои с поглед, и се върна в кабинета си. Вратата се затвори от пневматично устройство и се чу нещо като: „Фюю!“ Мис Фромсет ми се усмихна сладко и тъжно, а в отговор аз й се ухилих цинично. Захапах нова цигара и времето пак запреплита крака. Започвах направо да се влюбвам в компанията „Гилърлейн“.
След десет минути вратата отново се отвори, голямата клечка излезе с шапка на глава и подхвърли, че отивал да се подстриже. Тръгна по китайския килим с пружинираща спортна крачка, извървя половината разстояние до вратата и изведнъж рязко спря, обърна се и се приближи до мен.
— Искали сте да ме видите? — излая той.
Метър и осемдесет и пет, предимно мускули. Очите му бяха каменносиви, с ледени искрици. Добре изпълваше сивия габардинен костюм на тесни бели райета, който въпреки големия си размер му стоеше елегантно. Държането му показваше, че не си поплюва. Аз станах.
— Ако вие сте мистър Дерас Кингзли…
— Че за кого, по дяволите, ме взехте?
Направих се на ударен и му връчих една от другите си визитни картички — в които е посочена и професията ми. Той я сграбчи и я загледа навъсено.
— Кой е този МакГий? — попита рязко.
— Един познат.
— Очарован съм — рече и хвърли един поглед към мис Фромсет. На нея това й хареса. Много й хареса. — Ще си направите ли труда да споменете още нещо за него?
— Ами викат му МакГий Теменужката. Защото постоянно смуче таблетки за гърло с дъх на теменужки. Едър мъжага с мека сребриста коса и сладки устенца, създадени да целуват бебета. Последния път, когато го видях, беше облечен в спретнат син костюм, разкривени кафяви обувки, сиво бомбе и пушеше опиум с къса луличка.
— Обноските ви не ми харесват — изрече Кингзли с глас, който ставаше за трошене на костеливи орехи.
— Това да не ви смущава. И без туй не ги продавам. Той отстъпи назад, сякаш му бях заврял под носа уловена преди една седмица Скумрия. Миг по-късно ми обърна гръб и изсъска през рамо:
— Давам ви точно три минути. Един господ знае защо.
Мина с такава скорост покрай бюрото на мис Фромсет, че щеше да подпали килима, разтвори рязко вратата и я пусна да се залюлее в лицето ми. На мис Фромсет и това много й допадна, но този път ми се стори, че в погледа й се мярна лукава усмивчица.
Глава 2
Частният кабинет си имаше всичко, което му се полага. Беше дълъг, мрачен, тих, с климатична инсталация, прозорците бяха затворени, а сивите щори — полуспуснати, за да предпазват от палещото юлско слънце. Сивите пердета бяха в тон със сивия мокет. В ъгъла имаше голям сребристочерен сейф, а ниската редица кантонерки му пасваше напълно по цвят и модел. На стената висеше огромна цветна снимка на възрастен чичко с изсечен клюн, бакенбарди и старовремска висока яка. Адамовата ябълка, щръкнала над яката, изглеждаше по-издадена от брадичките на повечето хора. На табелката под фотографията пишеше: „Мистър Матю Гилърлейн, 1860—1934“.
Дерас Кингзли се приближи с бърза и отсечена стъпка до писалището, струващо не по-малко от осемстотин долара, и разположи задника си във висок кожен стол. Извади от махагонено-медна кутия скъпа пура, обряза крайчето и я запали с грамадна медна запалка. За никъде не бързаше. Моето време — кучета го яли. Когато привърши с паленето, облегна се назад, издуха малко дим и рече:
— Аз съм делови човек. Не се занимавам с празни работи. На картичката ви пише, че сте частен детектив и имате разрешително за упражняване на професията. Докажете ми го с нещо.
Извадих портфейла си и му подадох няколко доказателства. Погледна ги и ми ги подхвърли през бюрото. Целулоидното футлярче с фотокопието на разрешителното падна на пода. Той не си направи труда да се извини.
— Не познавам МакГий — заяви. — Но познавам шерифа Питърсън. Помолих го да ми посочи надежден човек, който да ми свърши една работа. Предполагам, че вие сте този човек.
— МакГий работи в Холивудския отдел на полицията. Ако искате, проверете.