Подминах я, обърнах в дъното на улицата, където имаше асфалтиран полукръг, и се върнах да паркирам пред съседа на Лейвъри. Къщата беше построена върху наклонен терен, входната врата бе малко под равнището на улицата, покривът представляваше тераса, спалнята беше в сутерена, а гаражът в ъгъла приличаше на джоб на билярдна маса. Пълзящо растение с алени цветове се виеше по фасадата, а каменните плочи на пътеката, водеща до входа, бяха очертани със специално засаден мъх. Вратата беше тясна, с решетка и стреловидна арка отгоре. Под решетката имаше желязно чукало. Заудрях с него.
Никакъв отзвук. Натиснах звънеца и го чух някъде във вътрешността, относително близо, зачаках, но нищо не се случи. Пак заблъсках с чукалото. Все така нищо. Върнах се по пътеката до гаража и повдигнах рулетката, колкото да зърна кола с бели джанти. Отидох отново при вратата.
От гаража на отсрещната къща изпълзя лъскав черен кадилак с две врати, даде на заден, обърна, мина покрай къщата на Лейвъри, намали и отвътре зорко ме изгледа слаб мъж със слънчеви очила, сякаш да ми покаже, че нямам работа пред вратата. Върнах му го с леден поглед и той побърза да се омете.
Пак заблъсках с чукалото. Този път имаше резултат. Прозорчето на вратата се отвори и аз зърнах през решетката разкошен мъжки екземпляр с бляскави очи.
— Какво си се разчукал?
— Търся мистър Лейвъри.
Той бил мистър Лейвъри и какво от това? Пъхнах през решетката визитната си картичка. Пое я едра загоряла ръка. Бляскавите кафяви очи ме изгледаха повторно.
— Много съжалявам — рече. — Днес нямам нужда от детективи.
— Аз работя за Дерас Кингзли.
— Вървете по дяволите и двамата! — заяви той и тресна прозорчето.
Подпрях с пръст звънеца, със свободната си ръка извадих цигара и тъкмо палех клечка кибрит о дървенията на вратата, когато тя бе рязко разтворена от едър мъж по плувки, плажни сандали и бяла хавлия, който почти връхлетя отгоре ми.
Свалих пръст от копчето и му се усмихнах широко.
— Какво става? — попитах. — Да не се уплашихте?
— Натисни пак звънеца — закани се той — и ще се намериш на другия тротоар!
— Не ставайте дете. Много добре знаете, че трябва да поговоря с вас и че разговорът ще се състои.
Извадих синьобялата телеграма от джоба си и я поднесох пред лъскавите му кафяви очи. Той я изчете мрачно, подъвка долната си устна и изръмжа:
— О, за бога, влезте тогава.
Разтвори широко вратата и аз минах покрай него в приятна, леко затъмнена стая с китайски килим в кай-сиевожълт цвят, който ми се видя скъп, удобни кресла, няколко бели лампи с цилиндрични абажури, дълъг и много широк диван, тапициран с бежова мохерена дамаска на кафяви пръски, камина с медна решетка и поличка от бяло дърво. Зад решетката бяха наредени дърва, частично прикрити от голяма цъфнала клонка мечо грозде. На места цветчетата бяха пожълтели, но пак стояха, много красиво. Върху кръгла ниска орехова масичка със стъклен плот имаше бутилка „VAT 69“ и чаши върху меден поднос, както и медна кофичка за лед. Стаята се простираше по цялата дължина иа къщата и завършваше с арка, през която се виждаха три тесни прозорчета и горната част на боядисания в бяло железен парапет на стълбата, която водеше надолу.
Лейвъри затръшна вратата и седна на дивана. С рязко движение извади цигара от сребърна кутия, запали и раздразнено се втренчи в мен. Настаних се срещу него и взех да го разглеждам. Красивата външност, за която бе намекнала снимката, беше налице. Невероятна фигура с великолепни бедра. Очите му бяха кесте-новокафяви, а бялото едва-едва сивееше. Косата му бе доста дълга, а около слепоочията се къдреше. Загорялата кожа не издаваше какъв разгулен живот води. Разкошен къс месо и нищо повече. Можех обаче да разбера жените, които си падаха по него като зрели круши.
— Защо направо не ни кажете къде е? — започнах аз. — В крайна сметка ще я открием, но ако още сега кажете, няма повече да ви безпокоим.
— Едно частно ченге трудно ще ме обезпокои.
— Грешите. Частното ченге може да отрови живота на когото си пожелае. Той е упорит и е свикнал да го срязват. Плащат му на ден и му е все едно дали ще си прекара времето, като ви досажда или по друг начин.
— Вижте какво — наведе се той напред и взе да ме сочи с цигарата си. — Прочетох телеграмата, но да знаете, че това е чиста лъжа. Не съм ходил в Ел Пасо с Кристал Кингзли. Отдавна не съм я виждал — много преди датата на телеграмата. Нито съм я виждал, нито съм я чувал. И вече го казах на мъжа й.
— Но той няма защо да ви вярва.