На Гуров му дотегна да я слуша, дразнеха го наивният тон, това разкаяние, така неочаквано и неуместно; ако не бяха сълзите в очите й, можеше да се помисли, че се шегува или играе някаква роля.
— Не разбирам — каза той тихо — какво искаш!
Тя скри лице в гърдите му и се притисна към него.
— Вярвайте, вярвайте ми, моля ви… — говореше тя. — Обичам честния, чистия живот, грехът ми е противен, но сама не зная какво върша. Простите хора казват: дяволът го е накарал. И аз сега мога да кажа за себе си, че дяволът ме накара.
— Стига, стига… — бъбреше Гуров.
Той гледаше неподвижните й уплашени очи, целуваше я, говореше й тихо и ласкаво и постепенно тя се успокои, веселостта й се възвърна; двамата започнаха да се смеят.
По-късно, когато излязоха, на крайбрежната улица не се мяркаше жива душа, градът със своите кипариси имаше съвсем мъртъв вид, но морето все така шумеше и се плискаше в брега; някаква лодка се люлееше върху вълните и в нея сънено мъждукаше фенерче.
Намериха файтон и тръгнаха за Ореанда.
— Току-що научих долу във фоайето фамилното ти име: на таблото пише Фон Дидериц — каза Гуров. — Мъжът ти германец ли е?
— Не, струва ми се, че дядо му е бил германец, но той е православен.
В Ореанда поседяха на една пейка недалеч от черквата, гледаха морето долу и мълчаха. Ялта едва се виждаше през утринната мъгла, по върховете на планините бяха накацали неподвижни бели облаци. Листата на дърветата не трепваха, цвъртяха цикади и еднообразният глух шум на морето, който идеше отдолу, говореше за покоя, за вечния сън, който ни очаква. Така е шумяло долу, когато тук не е имало още нито Ялта, нито Ореанда, сега шуми и ще шуми пак така равнодушно и глухо, когато нас вече няма да ни има. И в това постоянство, в пълното равнодушие към живота и смъртта на всеки от нас се крие може би залогът за вечното ни спасение, за непрекъснатото усъвършенстване. Седнал до младата жена, която при изгрева на слънцето му изглеждаше толкова хубава, успокоен и очарован от гледката на тая приказна обстановка — море, планини, облаци, необятно небе, — Гуров разсъждаваше наум, че всъщност, ако се замисли човек, всичко е прекрасно на този свят, всичко освен онова, което ние самите мислим и вършим, забравили за висшите цели на битието, за човешкото си достойнство.
Приближи се някакъв човек — види се, пазачът, — погледна ги и отмина. Дори тази подробност му се стори така тайнствена и също хубава. Видяха как пристигна параходът от Теодосия, осветен от утринната зора, вече със загасени светлини.
— По тревата има роса — наруши мълчанието Ана Сергеевна.
— Да. Време е да си ходим.
Върнаха се в града.
После всеки ден по обед се срещаха на крайбрежната улица, закусваха заедно, обядваха, възхищаваха се на морето. Тя се оплакваше, че не може да спи и сърцето й бие тревожно, и задаваше все едни и същи въпроси, обезпокоена ту от ревност, ту от страх, че той не я уважава достатъчно. Често в градинката или в парка, когато наблизо нямаше никого, той я притегляше внезапно към себе си и я целуваше страстно. Пълното безделие, целувките посред бял ден с озъртане и страх да не ги види някой, горещината, мирисът на морето и сновящите пред очите му свободни, пременени и сити хора сякаш го преродиха; той говореше на Ана Сергеевна колко е хубава, съблазнителна, беше невъздържано страстен, не се отделяше ни крачка от нея, а тя често се замисляше и непрекъснато го молеше да си признае, че не я уважава, не я обича, вижда в нея само покварената жена. Почти всяка вечер по-късничко отиваха някъде извън града, в Ореанда или на водопада; и разходките им доставяха удоволствие, впечатленията всеки път без изключение бяха прекрасни, величави.
Очакваха да пристигне мъжът й. Но се получи от него писмо, в което съобщаваше, че не бил добре с очите, и молеше жена си по-скоро да се върне. Ана Сергеевна се разбърза.
— Хубаво стана, че си заминавам — казваше тя на Гуров. — Тук съдбата има пръст.
Тя тръгна с файтон и той я придружи. Пътуваха цял ден. Когато се настани в експреса и удари вторият звънец, тя заговори: