След като изпрати дъщеря си до гимназията, Гуров се запъти към „Славянский базар“. Свали шубата си долу, качи се по стълбите и тихо почука на вратата. Ана Сергеевна, облечена с любимата му сива рокля, уморена от пътя и очакването, го чакаше от вчера; беше бледа, гледаше го и не се усмихваше, но щом той влезе, веднага се притисна до гърдите му. Сякаш не бяха се виждали една-две години, целувката им беше дълга, продължителна.
— Е, как живееш там? — попита той тихо. — Какво ново?
— Почакай, сега ще ти кажа… Не мога.
Тя не можеше да говори, понеже плачеше. Обърна се настрана и притисна кърпичката до очите си.
„Нека си поплаче, пък аз ще поседя малко“ — каза си Гуров и седна в креслото.
После позвъни и поръча да му донесат чай; докато пиеше чая, тя продължаваше да стои, обърната към прозореца… Плачеше от вълнение, от горчивото съзнание, че животът им се е наредил толкова печално; виждат се само тайно, крият се от хората като крадци! Нима животът им не е разбит?
— Хайде, стига! — каза той.
За него беше ясно, че тази тяхна любов нямаше скоро да свърши, неизвестно докога щеше да продължи. Ана Сергеевна се привързваше към него все по-силно, обожаваше го и беше немислимо да й се каже, че всичко това все някога трябва да има край; тя не би и повярвала.
Приближи се до нея и я хвана за раменете, за да я погали, да се пошегува, и в тоя момент се видя в огледалото.
Косата му бе почнала вече да побелява. И му се стори странно, че толкова се беше състарил през последните години, толкова бе съсипан. Раменете, върху които лежаха ръцете му, бяха топли и потръпваха. Почувства състрадание към тоя живот, още толкова топъл и хубав, но вероятно наближил времето, когато щеше да започне да вехне и да посърва както неговият. За какво тя толкова го обича? Той винаги бе изглеждал на жените не такъв, какъвто беше, и те обичаха не самия него, а човека, когото тяхното въображение рисуваше и когото жадно бяха търсили през целия си живот; и дори след като забележеха грешката си, пак го обичаха. И нито една от тях не беше щастлива с него. Времето минаваше, той се запознаваше, свързваше, разделяше, но нито веднъж не беше обичал; имаше всичко друго, но не и любов.
И едва сега, когато косата му побеля, той обикна, както трябва, истински — за пръв път през живота си.
Любовта им беше взаимна, двамата с Ана Сергеевна се обичаха като много близки, свои хора, като съпруг и съпруга, като нежни приятели; струваше им се, че са отредени от съдбата един за друг, и беше непонятно защо той бе женен, а тя — омъжена; сякаш бяха две прелетни птички, самец и самка, уловени и принудени да живеят в отделни клетки. Простиха си взаимно онова, от което се срамуваха в миналото си, прощаваха си всичко в настоящето и чувстваха, че любовта им ги беше променила и двамата.
Преди в тъжни минути той се успокояваше с всевъзможни разсъждения, каквито му идваха на ум, но сега не му беше до разсъждения, чувстваше дълбоко състрадание, искаше му се да бъде искрен, нежен…
— Остави, мила моя — казваше той, — поплака си, стига вече… Сега хайде да поговорим, да измислим нещо.
И те дълго се съветваха, мислеха как да се избавят от необходимостта да се крият, да лъжат, да живеят в различни градове, да не се виждат дълго време. Как да се освободят от тия непоносими вериги?
— Как? Как? — питаше той и се хващаше за главата. — Как?
Струваше им се, че още малко — и решението ще бъде намерено, след което ще започне новият, прекрасен живот; но и на двамата им беше ясно, че до края има още много, много време и че най-сложното и трудното едва сега започва.
1899