И тогава с неочаквана бързина сивият цвят изчезна, кожата й доби по-топъл и здрав тен, и вкопчените в него ръце се отпуснаха.
— Моля ви! — пое тя дълбоко въздух и се помъчи да стане.
Той веднага се изправи, подхвана я с другата ръка под коленете и я повдигна. Макар да нямаше никаква представа къде живееше тя, реши че в невзрачната къща зад стобора може би ще му помогнат, така че я пренесе през вратичката и по пътечката, викайки за помощ с целия си глас, молейки се на ум някой да го чуе през ръмженето на органа.
Очевидно го бяха чули, защото две дами излязоха от къщата веднага. Не ги познаваше. Сториха му се страшно сериозни и това беше добре; едната безмълвно посочи входната врата, а другата изтича пред него, за да му помогне да влезе в гостната с момичето в ръцете си.
— Бренди! — каза късо Друсила и се наведе да разхлаби дрехите на дъщеря си. Тя не носеше корсет, понеже нямаше нужда от него, но роклята й бе с висока яка и пристегната с колан.
— Имате ли телефон? — попита Джон Смит.
— Опасявам се, че не.
— Кажете ми тогава къде да отида и ще доведа доктор веднага.
— Пресечката на «Ноел» и «Байрон»; казва се доктор Невил Хърлингфорд — обясни Друсила. — Кажете му, че става дума за Миси… Тя ми е дъщеря.
Той излезе незабавно, оставяйки ги да й дадат бренди — лекарството, което всяко предвидливо домакинство държеше в бюфета именно за случаи на сърдечни смущения.
Когато шейсет минути по-късно се появи доктор Невил Хърлингфорд, Миси се беше оправила почти напълно. Джон Смит не беше дошъл обратно с него.
— Много озадачаващо — каза доктор Хърлингфорд на Друсила в кухнята. Октавия беше останала, за да помогне на Миси да си легне в леглото.
Изживяното бе разтърсило дълбоко Друсила, която беше свикнала да приема, че всички, които познава, се радват на същото здраве като нея (костите на Октавия бяха толкова стари познати, че наистина не се брояха). Тя тихо направи чай и отпи от собствената си чаша с повече облекчение, отколкото доктор Хърлингфорд от неговата.
— Каза ли мистър Смит какво се е случило? — попита тя.
— Трябва да ти кажа Друсила, че въпреки небивалиците, които се разправят за него в момента, мистър Смит ми се струва много свестен човек — един разумен и практичен мъж. Според него тя се хванала за гърдите изтичала по пътя изплашена и се свлякла. Лицето й станало сиво, изпотила се и имала сериозни затруднения с дишането. Пристъпът продължил около две минути а възстановяването било като с магическа пръчка. Цветът на лицето и бавно се възстановил, също и дишането. Тогава мистър Смит я пренесъл, доколкото разбрах. Преди минута не можах да открия в нея нещо нередно, но след като си легне, ще я прегледам както трябва и тогава ще мога да кажа.
— В нашия клон на фамилията не е имало сърдечни болести, нали знаеш — каза Друсила, която се чувстваше предадена.
— Но тя явно е взела доста от бащината си фамилия, Друсила, ако се съди по телосложението й, така че може да е наследила някой проблем със сърцето оттам. Имала ли е друга подобна атака?
— Не, доколкото знаем — каза Друсила, разбрала, че е смъмрена. — Проблем със сърцето ли има наистина?
— Честно казано, не знам. Възможно е. — Но в гласа му прозвуча съмнение. — Мисля, че вече мога да вляза и да я прегледам отново.
Миси лежеше със затворени очи в тясното си малко легло, но в мига, когато долови непознатите стъпки на доктор Хърлингфорд, ги отвори, погледна го и необяснимо защо изглеждаше разочарована.
— Е, Миси — каза той, сядайки предпазливо на ръба до нея. — Какво се случи, а?
Друсила и Октавия се въртяха наоколо; той искаше да се махнат, защото усещаше, че присъствието им потиска Миси, но чувството за благоприличие и установените порядки го възпрепятстваха да поиска това.
Откакто Миси беше родена, той я беше виждал два, най-много три пъти, така че знаеше за нея малкото, което бе известно на всички — че е единствената тъмна Хърлингфордовка в историята и че е била обречена да остане стара мома, още преди да навърши десет години.
— Не знам какво се случи — излъга Миси.
— Хайде, хайде, все нещо си спомняш.
— Изведнъж започна да не ми стига въздуха и припаднах, струва ми се.