— Мистър Смит не разказа точно това.
— Тогава той бърка… Къде е мистър Смит? Тук ли е?
— Усети ли някаква болка? — интересуваше се доктор Хърлингфорд, който не бе удовлетворен и не се постара да отговори на въпроса й.
В главата на Миси мина мисълта, че се превръща в хроничен инвалид, прикован в Мисалонги, и тя се ужаси от финансовото бреме, в което щеше да се превърне, от чувството на вина, с което щеше да се събужда всеки ден, обречена да остане в леглото, от невъзможността някога сама да мине покрай долината на път за Байрон и библиотеката… не, това не можеше да се понесе.
— Изобщо никаква болка — заупорства тя.
Доктор Хърлингфорд я погледна, сякаш не й вярваше, но за един Хърлингфорд той беше доста схватлив и много добре си представяше какъв би бил живота на Миси от момента, когато се обявеше, че е сърдечно болна. Затова се отказа да мъчи с повече въпроси бедното Момиче, просто извади старомодния стетоскоп, преслуша сърцето й, което биеше съвсем нормално, както и дробовете й, които бяха чисти.
— Днес е понеделник. Най-добре ще бъде да дойде на преглед при мен в петък — каза той и стана. След това потупа Миси окуражително по главата и излезе в хола, където Друсила го дебнеше в очакване. — Не мога да открия нищо особено — каза й той. — Бог знае какво точно се е случило, но не и аз! Тя трябва да ме посети в петък, а ако се случи нещо междувременна веднага ме извикайте.
— Няма ли да вземе някакво лекарство?
— Скъпа ми Друсила, как мога да предпиша лекарство срещу неизвестна болест? Много е слаба, но ми изглежда напълно здрава. Оставете я на спокойствие, дайте й да се наспи и нека яде повече здрава храна.
— Трябва ли да остане в леглото до петък?
— Не, не е необходимо. Нека да пази леглото тази вечер, а утре би могла да й позволиш да стане. Дори може да свърши някоя лека работа. Не мисля, че воденето на активен и нормален живот може да й навреди.
Тези думи задоволиха Друсила. Тя изпрати своя чичо-доктор и стъпвайки на пръсти, прекоси антрето до вратата на Мисината стая, открехна я, видя, че Миси е заспала и се върна в кухнята, където Октавия седеше на масата и се справяше с останалия от доктора чай.
Октавия изглеждаше действително разстроена; необходими й бяха и двете й треперещи ръце, за да поднесе чашата с чай до устните си.
— Чичо Невил не смята, че е нещо сериозно — каза Друсила, докато сядаше тежка — Миси трябва да остане в леглото до довечера, а утре може да стане и да върши лека работа, докато чичо не я види отново в петък.
— О, скъпа! — една голяма бледа сълза се търкулна по голямото бледо лице на Октавия, докато тя гледаше към своите възлести пръсти. — Аз ще поработя в градината, Друсила, но не бих могла да издоя кравата.
— Аз ще я издоя — каза Друсила. Тя сложи ръка на главата й и въздъхна. — Не се притеснявай, сестро, ще се справим някак.
Каква беда! Друсила видя за миг, как нейните скъпоценни двеста лири се стопяват по доктори, болници и лечения. За момента те не й се свидеха; това, което я притесняваше, беше финансовият удар, идващ тъкмо сега, когато смяташе, че е свързала двата края. Само ако не беше вече скроила сивосинята коприна и кафявотютюневия атлаз, още утре можеше да ги върне в магазина на Хърбърт. Можеше ли наистина?
На обед Друсила занесе на Миси голяма купа с говежди бульон и седя до нея, докато тя не го изгълта. След това я оставиха сама. Сега, отпочинала добре след дългия сън, тя можеше да помисли за себе си. За болката и какво можеше да означава тя. За Джон Смит. За бъдещето… Между болката и бъдещето, две пустини на ужасна празнота, Джон Смит й се явяваше като някакво божество. Така тя остави настрана всякаква мисъл за болката и бъдещето и съсредоточи мислите си единствено върху Джон Смит.
Такъв прекрасен мъж! Интересен! Колко леко я повдигна от земята и я внесе вътре! Каква истинска полза допринесоха наскоро прочетените антикварни книги, които скришом й беше дала Уна, за да разбере най-после, че беше влюбена! Можеше ли да спечели сърцето му? Уви, хората като Алисия можеха да сплетничат и интригантстват, за да постигнат целите си, но Миси не беше от тях. Такива като пея не познаваха достатъчно добре мъжете и ако имаха някаква представа за тях, тя беше само от най-общ характер. Всички мъже бяха недостъпни и дори имаха вид на престъпни типове. Всички мъже имаха правото на избор. Всички мъже имаха мощ. Всички мъже бяха свободни. Всички мъже бяха привилегировани. И вероятно предполагаемите престъпници бяха по-привилегировани от съдбата от хора като клетия малък Уили Хърлингфорд, както си беше защитен от всякакви несгоди и насрещни ветрове, които биха могли да издухат и малката твърдост притежавана от него. Не, тя не вярваше, че Джон Смит е престъпен тип. Уна го познаваше от годините, които беше прекарала в Сидни. А това означаваше, че той се е движил най-малкото по ръба на най-висшето общество. Освен ако въпреки приятелството си със съпруга на Уна да е бил разносвач на лед, хляб или въглища.