Имаше ли някакво трепване на разбирателство в очите му? Миси не беше сигурна, но въпреки това тя го погледна с благодарност.
— Благодаря, ще се радвам да отида с Алисия.
Петъкът се оказа наистина хубав ден, защото следобед Уна пристигна в Мисалонги с едноместната двуколка на Ливила, носейки половин дузина романчета дискретно опаковани в обикновена кафява хартия.
— Не знаех, че си болна. Госпожа Невил Хърлингфорд ми го съобщи днес сутринта в библиотеката — каза тя, сядайки в гостната, където беше въведена от Октавия, която беше смаяна от елегантността й и непринуденото й държане.
Нито Друсила, нито Октавия оставиха двете млади жени да си поговорят насаме, не защото преднамерено искаха да развалят взаимното им удоволствие, а защото винаги бяха жадни за компания, особено ако тя представляваше съвсем нова, непозната личност. А с какво прекрасно лице бе тя в случая! Макар да не бе така красива като Алисия — това бе нелоялна мисъл — и двете смятаха, че е по-привлекателна от нея. Особено доволна от посещението й беше Друсила, тъй като то даваше отговор на спорния въпрос по какъв начин Миси успяваше да заема въпросните романи от библиотеката.
— Благодаря за книгите — каза Миси, усмихвайки се на приятелката си. — Тази, която донесох вкъщи миналия понеделник, е почти износена от четене.
— Харесва ли ти? — попита Уна.
— О, много! — И това беше самата истина. Сцената с умиращата героиня със слабо сърце се беше появила в най-подходящия момент от живота на Миси. Естествено, героинята всъщност беше успяла да умре в ръцете на любимия си, докато тя, Миси има късмета само почти да умре в ръцете на своя.
Държането на Уна беше съвършено. Докато хапваше от домашните бисквити и пиеше чая си, тя беше успяла да спечели напълно Друсила и Октавия. Обстоятелството, че нямаха какво друго да й предложат, отначало ги смущаваше, но постепенно начинът, по който тя уважи презрените бисквити, ги накара да повярват, че именно това е, което един гост наистина харесва и предпочита.
— О, как са ми омръзнали тортите с крем и кифлите с аспержи! — възкликна Уна, усмихвайки се с подкупващ ефект върху домакините си. — Колко умно и мило от ваша страна! Тези малки бисквитки са много вкусни и по-полезни за храносмилането ми! Повечето от домакините в Байрон обсипват човек с море от конфитюр и крем, и когато си гост, разбира се, е невъзможно да се откажеш от сладкишите, без да ги обидиш.
— Каква прекрасна личност! — каза Друсила, след като Уна си беше отишла.
— Очарователна е — съгласи се Октавия.
Тя може да ни посети отново — каза Друсила на Миси.
— По всяко време — каза Октавия, чието дело бяха бисквитите.
В неделя след обяд Миси съобщи, че няма да чете и вместо това ще излезе на разходка из пустошта. Така спокоен и решителен бе тонът й, че за момент майка й зяпна в недоумение.
— На разходка? — запита тя най-после. — В пустошта? Категорично не! Не знаеш кого можеш да срещнеш там.
— Никого няма да срещна — каза Миси търпеливо. — Никога не е имало нападатели на жени и извратени типове в Байрон.
Октавия се нахвърли върху нея:
— Откъде можеш да знаеш, че никога не е имало агресивни типове, мадам? Трябва да проявяваш поне малко предпазливост. Никога не забравяй това! Ако такъв човек се навърта наоколо, той няма да може да нападне никого, защото ние, Хърлингфордови, пазим момичетата си у дома, където и ти би трябвало да бъдеш.
— Ако толкова настояваш на своето, то тогава аз бих могла да те придружа — каза Друсила с тон на мъченица.
Миси се изсмя.
— О, мамо! Да дойдеш с мен, след като си толкова заета? Не, излизам сама и точка!
И тя излезе от къщи без палто и без шал, които да я предпазват от вятъра.
Друсила и Октавия се спогледаха.
— Да се надяваме, че не си е изгубила ума — каза Октавия тъжно.
Ако и да си помисли същото, Друсила каза с твърд тон:
— Най-малкото, не можеш да наречеш това предизвикателна непочтеност.
Междувременно Миси излезе от градината, зави наляво вместо надясно и тръгна надолу, където «Гордън Роуд» се губеше в два едва забележими коловоза, криволичещи напред към сърцето на пущинака. Тя хвърли поглед назад, за да се увери, че никой не я следва. Вратата на Мисалонги беше плътно затворена.
Все още беше светъл ден и слънчевите лъчи, макар и прецеждани от клоните на дърветата, бяха топли. Тук, на върха на хребета, храсталакът не беше гъст, тъй като пръстта беше оскъдна и каквото и да растеше, трябваше да се захваща с усилие към песъчливо-скалната почва. Евкалиптите и ангофорите бяха ниски, хилави и недорасли. Пролетта беше дошла. Дори горе, в Сините планини, тя дойде рано и два-три по-топли дни бяха достатъчни, за да накарат малките жълти и пухкави цветове на австралийската акация да се разпукнат.