От дясната й страна, проблясвайки между дърветата, се разстилаше долината. Там някъде трябваше да бъде къщата на Джон Смит, ако той изобщо имаше къща. Вчерашната редовна съботна визита на майка й у леля Аврелия не успя да й донесе допълнителна информация относно Джон Смит, освен клюката, че бил наел една строителна фирма от Сидни да му построи огромна къща от на място издялан камък в подножието на скалите. В Мисалонги не повярваха много-много на този слух, тъй като единственият път, който биха могли да използват строителите, минаваше покрай тях. Освен това леля Аврелия имаше далеч по-важни грижи от Джон Смит — изглежда, че висшите сфери на «Байрон Ботъл Къмпани» бяха крайно обезпокоени от някакво мистериозно движение на техните акции.
Миси не очакваше да срещне Джон Смит на върха на хребета, тъй като беше неделя. Тя реши да открие откъде минава пътя за неговото имение оттатък края на долината. Когато най-сетне, препъвайки се, успя да стигне до мястото, тя видя какво се крие зад строителната площадка: едно гигантско свлачище беше разпръснало речни камъни и отломки от скали под формата на рампа от подножието до върха на скалата, като по този начин беше смекчило стръмността на прага. Заставайки в началото на пътя, тя успя да му хвърли един бегъл поглед. Той се извиваше наляво и надясно в поредица от завои, спускането по които изглеждаше опасно, но не и невъзможно за каруца като тази на Джон Смит.
Все пак тя беше твърде смутена, за да рискува да слезе надолу, не от страх, че може да падне, а от страх, че може да попадне в леговището на Джон Смит. Вместо това тя кривна по една тясна пътека, която по всяка вероятност беше прокарана от отиващите на водопой животни. И наистина, след известно време звукът от течаща вода постепенно започна да заглушава вездесъщия звук, който издаваха каучуковите дървета, сякаш си говореха по един морен и плачевен начин в спокойния ден. Шумът на водата се чуваше все по-силно и по-силно, докато се превърна в смущаващ рев. Тогава тя достигна до потока; той не й даде никакъв отговор, защото въпреки че беше доста дълбок и широк, се спускаше между обраслите с папрат брегове, без да срещне никакво препятствие. И все пак се чуваше рев на бурно течаща вода.
Потънала в омаята на своите мечти тя сви надясно и проследи реката. Слънцето се отразяваше от водната повърхност под формата на хиляди и хиляди искри от светлина, от листата на папратите се отцеждаха мънички капчици, водни кончета с крилца, обагрени във всички цветове на дъгата, се рееха във въздуха и бляскави папагали прелитаха от дърво на дърво по двата бряга на реката.
Изведнъж реката изчезна. Просто пропадна в нищото, образувайки един леко заоблен ръб. Онемяла, Миси се дръпна бързо назад; най-накрая беше разбрала откъде идва този шум. Тя беше стигнала до началото на долината и единственото място, откъдето потокът, който я беше издълбал, можеше да влезе в нея, спускайки се надолу, надолу, надолу. Слизайки внимателно по стръмния бряг в протежение на четвърт миля, тя стигна до мястото, откъдето огромната канара се издигаше величествено над останалите скали. Там, вдясно от канарата, тя поседна на ръба, клатейки краката си в бездната, и погледна със страхопочитание към водопада. Оттам не можеше да се види дъното на пропастта. Виждаха се само красивите преплетени струи вода, които летяха надолу през ветровития въздух, дъгата, която се открояваше на фона на обраслите с мъх скали, а хладната и влажна въздишка, която издаваше водата, падайки надолу, звучеше като вик за помощ.
Няколко часа изтекоха така бързо, както течеше и водата в потока. Слънцето напусна тази част от хълма и тя потрепери от хлад. Беше време да се връща в Мисалонги.
Когато пътеката, по която вървеше, се вля в пътя, водещ към долината на Джон Смит, Миси се срещна със самия него. Той идваше с каруцата си откъм Байрон и тя с учудване забеляза, че колата беше натоварена с инструменти, щайги, чували и всякакви машинарии. Някъде трябваше да има отворен в неделя магазин!
Той дръпна рязко поводите и скочи от каруцата, като се усмихваше широко.
— Здравей! — каза. — По-добре ли се чувстваш сега?