— Шшт! — направо отчаяно каза Друсила.
В този момент Алисия замлъкна, изстреляла патроните си.
— Човек ще рече, че тя от щастие показва всичко предварително — каза Миси, без да се обръща определено към някого, — но предполагам, че си мисли, че ако не го направи, половината от детайлите, с които се фука, ще останат незабелязани.
Алисия се спусна към тях, смеейки се, със светнало лице и ръце, отрупани с модели на булчински рокли и мостри плат.
— Колко жалко, че си така тъмна и ниска, Миси — каза тя много любезно. — Бих желала да те поканя, но ти сама разбираш, че не си много подходяща за шаферка.
— Да, жалко, че ти не си тъмнокоса и ниска — каза Миси също така любезно. — Смятам, че ще бледнееш, заобиколена от подобни на теб по ръст и цвят шаферки и от това постепенно преливане на розови тонове.
Алисия, Друсила и Корнелия зяпнаха от изненада.
Миси стана бавно, като се опитваше да оправи гънките на кафявата си ленена рокля.
— Мисля да си ходя вече — каза тя жизнерадостно. — Много хубаво парти беше, Алисия, но напълно лишено от вкус. Защо навсякъде се сервират едни и същи буламачи? Аз бих предпочела един хубав сандвич с яйце и къри, просто за разнообразие.
И Миси напусна, преди слушателките й да могат да възстановят нормалното си дишане. Когато това стана, Друсила беше принудена да скрие усмивката си и да се направи, че не чува настояванията на Алисия Миси да бъде върната, за да й се извини. Така й се падаше на Алисия! Защо не можеше да бъде мила поне веднъж и да включи бедната Миси в прекрасната си сватбена свита? Колко чудно! Анализът на Миси беше точен. Алисия щеше да бледнее всред розови и бели панделки, букети и знаменца, с които смяташе да украси черквата.
Ужасната болка настигна Миси точно пред вратата на «Mon Repos». Решавайки, че би трябвало да умре на по-пристойно място, Миси напусна покритата с чакъл алея и хукна към другата страна на къщата. Градината на леля Аврелия не беше подходяща, за да се скрие някой в нея. Най-близкото удобно скривалище бе един рододендронов храст под прозореца на къщата. Миси успя да се провре в средата му и остана полуседнала, полулегнала, с гръб, опрян в червените тухли. Болката беше непоносима, но трябваше да издържи. Тя затвори очи и се помоли да не умре, преди да е попаднала в ръцете на Джон Смит, също както момичето от романа «Неспокойно сърце». Колко угнетително щеше да бъде, ако я намерят бездиханна и вкочанена в рододендроновия храст на леля Аврелия!
Но не умря. След малко болката започна да отминава и тя се размърда. Наблизо се чуваха гласове. Клоните на рододендрона бяха оголени от есента и на Миси не й се искаше някой от хората, чиито гласове чуваше, да я види, след като завие на ъгъла. Затова тя се претъркулна на коленете си и се опита да се изправи. Тогава разбра, че гласовете идваха от прозореца над главата й.
— Виждали ли сте някъде по-чудовищна шапка? — попита глас, в който Миси разпозна най-малката дъщеря на леля Августа — Лавиния. Тя, разбира се, беше една от шаферките.
— Твърде често — в черквата, всяка неделя, за да бъда по-точна — каза Алисия с нисък, приглушен глас, — въпреки че смятам съществото под шапката за по-чудовищно.
— Тя е повлекана — обади се трети глас, принадлежащ на главната шаферка Марсия, дъщеря на лели Антония. — Наистина, Алисия, малко е да я наречеш чудовище. Нищожество би подхождало повече за Миси Райт, но съгласна съм, че шапката й е наистина чудовищна.
— Права си — съгласи се Алисия, която все още беше замаяна от неочаквания удар, получен от думите на Миси. Алисия чувстваше, че не е права, както и че никога няма да може да изпита очакваното удоволствие от сватбеното си тържество. Миси беше забила щипа с много по-голямо умение, отколкото самата тя предполагаше.
— Все едно ли ти е какво мисли Миси? — попита Порсия — по-далечна нейна братовчедка.
— Страхувам се, не дотолкова, доколкото майка й е любимата сестра на мама — заяви Алисия със звънлив глас. — Не знам защо мама продължава да съжалява толкова много леля Друси, но аз вече оставих надеждата да я отуча от това. Смело мога да кажа, че мамината благотворителност е похвална, но аз гледам никога да не съм вкъщи събота сутрин, когато леля Друсила идва да се тъпче с мамините пасти. Господи, как яде тази жена! Мама поръчва на готвачката да прави по две дузини от вълшебните пасти и след като леля Друсила си отиде, пастите са изчезнали до една. — Алисия издаде звук, наподобяващ смях. — Това се разказва като виц вкъщи, а даже и сред прислугата.
— Е, добре, те са ужасно бедни, нали? — попита Лавиния, която беше много добра по история в училището и за да се изтъкне каза: — Винаги съм се чудила как френското простолюдие е гилотинирало Мария Антоанета, само защото е казала да ядат пасти, ако няма хляб. Смятам, че всеки един ужасно беден човек би благоговеел пред шанса да си хапне паста, просто за разнообразие — имам предвид леля Друси.