Друсила вече си беше дошла когато Миси се върна. Обикновено сипваха по-голямата част от млякото в големи плитки тенджери, които държаха в сенчестата част на задната веранда. Излитайки млякото, тя чу майка й ентусиазирано осведомяваше леля Октавия за сватбеното парти на Алисия.
— О, толкова съм доволна, че поне една от вас е прекарала добре — каза Октавия. — Всичко, което разбрах от Миси, е, че се е чувствала ужасно. Предполагам, че бедата й е в липсата на приятели.
— Вярно е, и аз съм тази, която най-много съжалява за това. Смъртта на Юстас я лиши от възможността да има братя или сестри, а и тази къща е така отдалечена от Байрон, че никой не иска да ни идва на гости редовно.
Миси чакаше греховете й да бъдат разкрити, но майка й не ги спомена. Възвръщайки смелостта си, тя влезе. Откакто беше получила сърдечните смущения, за нея бе станало по-лесно да се защитава, а очевидно също така за майка й — да приема тези признаци на независимост. Обаче основната причина за промяната й не бяха сърдечните смущения. Причината беше Уна. Да, всичко започна с пристигането на Уна. Откровеността на Уна, искреността й, несъгласието й да бъде убеждавана от някого. Уна би казала на един повърхностен подлец като Джеймс Хърлингфорд да си яде задника, Уна би казала нещо подходящо и на Алисия, ако й се наложеше. Уна винаги би накарала хората да я уважават. Всичко това по някакъв начин бе повлияло на такава необичайна ученичка като Миси Райт.
Когато Миси влезе, Друсила подскочи сияеща.
— Миси, никога няма да познаеш! — извика тя, протягайки ръка зад стола, на който седете и вдигайки една голяма кутия от пода. — Като си тръгнах от партито, Алисия дойде и ми даде това за теб — да го облечеш на сватбата й. Тя ме убеди, че този цвят ще ти отива прекрасно, въпреки че аз не го харесвам особено. Само погледни!
Миси стоеше като вкаменена, докато майка й се ровеше в кутията, откъдето извади един вързоп от твърд и смачкан органдин, който тя продължи да тръска и показва на смаяната Миси. Беше една разкошна рокля в загорял кремав цвят, нито светлокафяв, нито жълт, а не и кехлибарен. Тези, които разбираха от мода, щяха да отбележат, че набраната пола и деколте бяха станали демоде още преди пет-шест години, но въпреки това роклята беше великолепна и с малки поправки щеше да стои прекрасно на Миси.
— А шапката, погледни само шапката! — изписука Друсила, изваждайки от кутията една огромна сламена шапка с бледокафяв цвят. — Виждала ли си по-хубава шапка от тази? О, скъпа Миси, ще имаш и чифт обувки без значение колко непрактични са те!
Най-после Миси се съвзе, протегна ръце напред, за да получи този дар от Алисия и майка й го поднесе веднага.
— Ще си нося моята нова кафява рокля, домашно направената ми шапка и добрите ми здрави ботуши — каза Миси през зъби, измъквайки се през задната врата, като роклята от органдин се издуваше около нея като плаваща медуза.
Още не се беше стъмнило. Тя чуваше тревожните крясъци на майка си и леля си някъде зад себе ся, но когато те я настигнаха, беше твърде късно. Роклята и шапката бяха стъпкани до неузнаваемост в гюбрето в обора. С лопата в ръце, Миси трупаше тор върху благородния жест на Алисия.
Друсила беше неописуемо разстроена.
— Как можа? Как можа, Миси? Веднъж в живота и ти да имаш шанс да изглеждаш и да се почувстваш като красавица!
Миси подпря лопатата до стената на обора и потри ръцете си напълно задоволена.
— Ти, най-вече ти от всички останали би трябвало да ме разбереш, мамо — каза тя. — Ничия гордост не е по-твърда от твоята, никой не е по-прозорлив от теб да види в най-доброжелателния подарък прикрита милостиня. Защо тогава отричаш моя дял от тази гордост? Би ли взела този подарък за себе си? Защо тогава си го взела за мен? Мислиш ли искрено, че Алисия го прави, за да ми достави удоволствие? Разбира се, че не! Алисия се е зарекла да направи сватбата си съвършена до последния си гост, а аз — аз й я провалих! Така тя е решила да се подиграе с незначителната Миси Райт. Добре, много й благодаря, но бих желала да бъда такава, каквато съм си, а не каквато Алисия желае! Аз ще я науча нея!
И наистина тя го направи още на следния ден. Въпреки че Друсила се измъкна посред нощ с лампа в ръка, за да потърси роклята и шапката в обора, те бяха изчезнали и тя никога повече не ги видя. Дори тези, които знаеха нещо за това, забравиха да й го кажат поради другите разтърсващи събития, които се случиха в дома на Маршал през тази петъчна утрин.