Миси срещна погледа на Алисия, която сбърчи нос и умишлено се обърна на другата страна. Слава Богу! — помисли си Миси без капка съжаление. Релсите започнаха да трептят и скоро след това пристигна влакът. Локомотивът представляваше огромно черно чудовище. От късия му дебел комин излизаха кълба мръсен пушек и силни струи гъста бяла пара.
— Знаеш ли какво обичам да правя? — попита Уна, когато двете заеха свободните места до прозореца.
— Не, какво?
— Нали знаеш моста над улица «Ноел», близо до фабриката за бутилиране?
— Да, знам.
— Аз обичам да стоя по средата на моста и да се облягам на перилата, когато влакът минава отдолу. «У-у-у!» Всичко наоколо се обгръща в пушек точно както в ада. Но е толкова вълнуващо!
Също толкова вълнуваща си и ти, помисли си Миси. Никога не съм срещала някой, който да изглежда толкова добре и да бъде така жизнерадостен.
Когато влакът бавно навлизаше в централната гара, стрелките на часовника показваха девет и двадесет. Часът и при лекаря беше определен за десет, но Уна каза, че ще имат достатъчно време, за да изпият по чаша чай в бюфета на гарата. Алисия премина покрай тях заедно с основния поток от пътници. По всяка вероятност тя ги беше изчакала нарочно, тъй като обикновено пътуващите в първа класа бяха доста по-напред от тези във втора.
— Това не е ли известната Алисия Маршал? — попита Уна.
— Да.
Уна издаде неопределен звук.
— Какво мислиш за нея? — попита Миси с любопитство.
— Тя не представлява нищо особено и същевременно се държи малко предизвикателно. Показва всичката си стока на витрината, а нали знаеш какво става с такава стока?
— Знам, но искам да го чуя от теб.
Уна се изкиска.
— Скъпа, тя просто избелява, тъй като е постоянно изложена на ярката дневна светлина. Давам й най-много година. След това никакъв корсет няма да може да стегне тялото й. Тя ще стане страхотно дебела и мързелива и ще добие ужасен характер. Разбрах, че щяла да се омъжва за някакво хлапе. Много жалко. На нея й трябва да се омъжи за човек, който да я кара да работи много здраво и да се отнася към нея като към парцал.
— Страхувам се, че бедничкият малък Уили е твърде мекушав — въздъхна Миси и не разбра защо Уна намери тази забележка за изключително смешна.
Всъщност Уна се смееше през цялото време, докато пътуваха с трамвая по «Касълрей стрийт», но не пожела да каже на Миси защо. А междувременно стигнаха до сградата, където се намираше кабинетът лекаря-специалист.
Точно в десет часа наперената медицинска сестри на д-р Джордж Паркинсън въведе Миси в една стая която беше изпълнена с подвижни завеси, ужасяващи в своята белота и чистота. Накара я да се съблече включително и чорапите, и я сложи да легне на една кушетка в очакване на доктора, като покри кокалестото й тяло с бяла завивка.
Какъв странен начин да се запознаеш с някого, си помисли Миси, когато лицето на доктор Паркинсън се появи над нейното. Тя се чудеше, как ли изглежда той след като единствената част, която виждаше от него бяха, косматите му ноздри. В присъствието на сестрата той почука с пръсти гръдния й кош, погледна с хладно безразличие жалките и недоразвити гърди, преслуша сърцето и белия дроб, премери пулса й, опипа с твърдите си нетърпеливи пръсти врата й и плъзна длани по хлътналия й корем.
— Вътрешно изследване, сестра — каза той отсечено.
— «Пи ар» или «пи ви»? — попита сестрата.
— И двете.
Вътрешните изследвания оставиха у Миси чувството, че е подложена на някакъв вид сложна операция без упойка, но предстоеше нещо още по-страшно. Доктор Паркинсън я обърна по корем и започна да опипва прешлените по протежение на гръбначния й стълб; като стигна някъде към изпъкналите й като крилца плешки, измърмори няколко пъти.
— А, а! — възкликна той, като че ли беше открил съкровище. Без никакво предупреждение Миси беше сграбчена от доктора и сестрата едновременно. Тя нямаше точна представа какво направиха с нея така бързо, освен че чу остър скърцащ звук и доста болезнено изхрущяване. Ужасното беше, че тя долови тези звуци както чрез ушите, така и вътрешно чрез костите си.
— Можеш да се облечеш сега, госпожице Райт, след което излез през тази врата — заповяда доктор Паркинсън, като самият той излезе през вратата заедно с медицинската сестра.
Разтреперана и пребледняла, Миси направи това, което й бе казано.
Доктор Паркинсън имаше много приятно лице, а светлосините му очи гледаха мило, с интерес.
— Е, госпожице Райт, можеш да се върнеш още днес вкъщи — каза той, като си играеше с едно писмо, което лежеше върху бюрото му заедно с голям куп други книжа.