— Добре ли съм? — попита Миси.
— Съвсем добре. Няма ти нищо на сърцето. Имала си едно лошо защипване на нерв близо до върха на гръбначния стълб и при енергично ходене той се усуквал и причинявал болката. Това е всичко.
— Но аз не можех да дишам! — прошепна Миси втрещена.
— Паника, госпожице Райт, паника! Когато нервът се прищипва, болката е остра и е много възможно да бъде засегнат някой дихателен мускул. Но наистина няма основание за тревога. Аз отместих засегнатия нерв и смятам, че сега всичко е наред. Трябва обаче да ходиш по-бавно, когато изминаваш големи разстояния. Ако и това не помогне, препоръчвам ти да се овесиш на някой железен лост, някой да завърже по една тухла на краката ти и да се опитваш да се повдигнеш, докато стигнеш с брадата си лоста.
— Нищо друго ли ми няма, докторе?
— Разочарована ли си? — попита доктор Паркинсън хитро. — Хайде, госпожица Райт! Защо за Бога предпочиташ да имаш болно сърце вместо защипан гръбначен нерв.
Това беше въпрос, на който Миси не възнамеряваше да даде гласен отговор. Как можеше да се умре в ръцете на Джон Смит от един защипан гръбначен нерв? Това беше романтично като цирей.
Доктор Паркинсън се облегна на стола си и я загледа замислено, почуквайки с писалката си върху попивателната хартия. Очевидно, това му беше навик, защото попивателната беше обсипана с много сини точици, които поради досада той съединяваше в нищо незначеща плетеница.
— Менструация? — попита той изведнъж, чувствайки че трябва да я поразпита още малко. — Колко често имаш менструация?
Тя се изчерви, като същевременно се ядоса на себе си за самото изчервяване.
— Всеки месец.
— Губиш ли много кръв?
— Не, много малко.
— Болки, спазми?
— Не.
— Хмм… — той сви устните си така успешно, че горната му устна достигна върха на носа. — Госпожице Райт — каза той най-после, — това, което наистина те безпокои, може да бъде успешно излекувано, ако си намериш съпруг и си родите няколко дечица! Съмнявам се, че ще можеш да имаш повече от две деца, защото мъчно ще се решиш, но на твоята възраст е крайно време да започнеш.
— Ако намеря някого, с когото да започна, докторе повярвайте ми, бих започнала — каза Миси троснато.
— Моля!?
Точно в този деликатен момент сестрата на доктор Паркинсън показа главата си през вратата и сви вежди.
Той стана веднага и излизайки навън, каза:
— Извини ме за момент.
За известно време Миси остана неподвижна на стола си, чудейки се, дали не трябва да стане и да се измъкне на пръсти. Все пак реши, че ще бъде по-добре да изчака доктора и да напусне официално кабинета. Името на доктор Невил Хърлингфорд й се мерна пред очите върху едно писмо, лежащо върху бюрото, сред изпъстрената с точици попивателна. Съвсем инстинктивно Миси протегна ръка, взе писмото и прочете:
Скъпи Джордж,
Странно е, че трябваше да ти изпратя двама пациенти в една и съща седмица, докато за шест месеца не съм ти изпратил нито един. Но, такъв е животът, а и моята практика в Байрон. С това писмо ти представям Миси Райт, бедна малка стара мома, която е получила криза, съпроводена от болки в гръдния кош и задух вследствие на дълго и бързо ходене. Установената единична криза говори по-скоро за истерия, независимо от това, че пациентката е получила сив цвят на лицето и се е изпотила. Както и да е, възстановяването й беше учудващо бързо и когато я прегледах след известно време, не открих никакви усложнения. Аз наистина предполагам, че се касае за истерия — най-вероятната диагноза, имайки предвид обстоятелствата при които живее. Тя води скучно, лишено от много неща съществувание (виж състоянието на гърдите й). Но, за да бъдем съвсем сигурни, бих желал ти да я прегледаш с оглед изключването на някое сериозно заболяване.
Миси остави писмото и затвори очите си. Целият ли свят се отнасяше към нея със съжаление и презрение? Как можеше гордостта да си съперничи с толкова много съжаление и презрение, когато Миси беше толкова добронамерена? Миси беше горда също като майка си. «Скучна», «лишена», «бедна, малка стара мома», «с оглед изключването някое сериозно заболяване» — като че ли скуката, лишенията и старото моминство не бяха сериозни заболявания сами по себе си.
Тя отвори очи и с изненада установи, че в тях нямаше и следа от сълзи. Напротив, те бяха искрящи, сухи и ядосани. Тогава тя започна да търси сред безпорядъка върху бюрото на доктор Паркинсън, дали няма да намери някакво сведение за своето състояние. Намери две бланки с диагнози, като и двете не носеха някакво име. В едната бяха изброени редица констатации, които говореха недвусмислено, че всичко е наред, а другата буквално говореше за беда, изцяло свързана със заболяване на сърцето. След това откри и началото на едно писмо до доктор Хърлингфорд, в което се казваше: