Скъпи Невил,
Благодаря ти за изпращането на госпожа Анастейжа Джилрой и госпожица Райт, чието първо име не знам. Предполагам, че като повечето хора си добавил едно «и» към семейното положение, но както и да е. Сигурен съм, че няма да имаш нищо против да изпратя мненията си и за двете в едно…
Там свършваше. Госпожа Анастейжа Джилрой? Пресявайки в ума си малкото познати лица в Байрон, които не бяха от рода Хърлингфорд, тя се сети за една жена с болнав вид, на нейната възраст, която живееше в една порутена колиба до бутилковия завод заедно с мъжа си пияница и няколко малки занемарени деца.
Беше ли второто клинично сведение за госпожа Джилрой? Миси го взе и се опита да дешифрира медицинския жаргон и символите, които изпълваха горната половина на листа. Долната половина беше достатъчно ясна, даже и за нея.
В нея се казваше:
Не мога да предложа лечение, което да промени или смекчи тази прогноза; пациентката страда от напреднала форма на нарушаване дейността на сърдечните клапи. Ако не настъпят допълнителни сърдечни изменения, й давам шест месеца до една година живот. Както и да е, не виждам смисъл да препоръчвам режим на легло, тъй като пациентката няма да го спазва поради нрава си и домашната обстановка.
Госпожа Джилрой? Ако само имаше име върху диагнозата! Защо да не бъде нейната! Ще го вземе и ще го приложи към писмото до доктор Хърлингфорд. О, защо лошата диагноза не беше нейна! Смъртта, която не я заплашваше, сега й изглеждаше много приятна и желана. Не беше честно! Госпожа Джилрой имаше семейство и то се нуждаеше отчаяно от нея. Докато никой нямаше отчаяна нужда от Миси Райт.
От другата страна на вратата се чуха гласове. Миси сгъна сведението, което все още беше в ръката й и го напъха в чантата си.
— Скъпа госпожица Райт, много съжалявам — извика доктор Паркинсън, втурвайки се като вихрушка в стаята, при което книжата върху бюрото му се разхвърчаха във всички посоки. — Можеш да си ходиш! След една седмица да те прегледа доктор Хърлингфорд.
Сидни беше по-топъл и по-влажен от Сините планини и денят бе ясен и прекрасен. Излизайки на «Маккуаири стрийт» с Уна до нея, Миси примижа от силната светлина.
— Наближава единадесет и половина — каза Уна. — Ще отидем ли първо да продадем акциите си? Адресът е на «Бридж стрийт», която е зад този ъгъл.
Така те свършиха и тази работа и то изключително бързо, но малката канцелария и навъсеният чиновник в нея не им дадоха никаква представа кой можеше да бъде мистериозния купувач. По-интригуващата страна на продажбата беше фактът, че им бе платено със златни соверени вместо с книжни пари и че четиристотинте златни монети бяха много тежки, нещо, което Миси установи, след като ги сложи в чантата си.
— Не можем да стигнем далеч така натоварени — каза Уна, — така че предлагам да обядваме в хотел «Метропол», съвсем наблизо сме до него, после ще хванем трамвая за гарата и кротко ще се приберем вкъщи.
През целия си живот Миси не се беше хранила в ресторант, нито в чайната на леля Юлия, нито пък беше ходила някога в хотел «Хърлингфорд». Така че разкошната просторна зала на «Метропол» я зашемети със своите кристални полилеи и мраморни колони. Те напомняха за къщата на леля Аврелия, защото залата беше изпълнена с палми в саксии. Колкото до храната, Миси никога не беше яла нещо по-вкусно от салатата от раци, която Уна й поръча.
— Мисля, че бих могла да надебелея, ако ям такава храна всеки ден — каза Миси възторжено.
Уна й се усмихна без съчувствие, но с много разбиране.
— Бедната Миси, животът ти е минал покрай теб, нали? Не както при мен: животът мина през главата ми — бум, бум, тряс — и ето, нашата Уна просната с лице във водата. Но дерзай, миличка! Животът няма винаги да те подминава, обещавам ти. Само помни, че за всеки влак си има пътници. Не позволявай на живота да те смачка — нещо, с което е много трудно да се справиш.
Срамувайки се да каже в този момент на Уна колко много я обича, Миси промени темата.
— Не си ме попитала какво каза лекарят.
Светлосините очи на Уна блеснаха.
— Какво каза той?
Миси въздъхна.
— Сърцето ми е здраво като камбана.
— Сигурна ли си?
Знаейки точно какво имаше предвид Уна, тя се засмя:
— Е, добре, малко е засегнато, но не от болест.