— Мисля, че това е най-лошата болест на света.
— Тя не фигурира в книгите на лекарите.
— Ако харесваш Джон Смит толкова много, защо Не му го покажеш?
— Аз?
— Да, миличка, ти! Знаеш ли, твоята истинска беда е, че си била възпитана, а и целият град, да мислиш, че ако не изглеждаш и не се държиш като Алисия Маршал, никакъв мъж няма да се заинтересува от теб. Но, моя скъпа, Алисия Маршал не убива всеки мъж, когото срещне! Съществуват много мъже, които са здравомислещи, притежават по-добър вкус и знам, че Джон Смит е един от тях — тя се усмихна дяволито. — В действителност мисля, че ти и Джон Смит си подхождате извънредно много.
— Женен ли е?
— Беше по едно време, но сега е почтен ерген — жена му почива.
— О, тя беше ли хубава?
Уна се замисли.
— Да, аз я харесвах донякъде. Имаше много хора, които не я харесваха.
— Той обичаше ли я?
— Мисля, че той я обичаше в началото, но не достатъчно накрая.
— О!
Уна плати сметката, като не искаше да чуе протестите на Миси.
— Миличка, продажбата на акциите тази сутрин не ти донесе лична печалба, докато моите ми докараха една хубава стотачка.
На ъгъла, където се спряха да чакат трамвая, имаше доста скъп магазин за облекло, но за изненада на Миси, Уна не прояви никакъв интерес към него.
— Първо на първо, скъпа, — обясни тя, — за сто лири дори няма да си губят времето да ми покажат някои от лъскавите им парцали. Пък и облеклата им са почти толкова безвкусни, колкото цените високи. Никакви червени рокли! Магазинът е прекалено луксозен за такива безвкусици.
— Един ден ще имам моята рокля от алена дантела — рече Миси, — колкото и безвкусно да изглеждам.
— Така че със сърцето нямам никакви проблеми — каза Миси на майка си и своите лели. — Всъщност то е напълно здраво.
На пребледнелите лица на двете ясени се изписа облекчение.
— О, това е чудесно! — възкликна Октавия.
— Какво не е наред тогава? — попита Друсила.
— Имам прищипан нерв на гърба.
— Мили Боже! И това не се ли лекува?
— Лично доктор Паркинсън смята, че вече ме е излекувал. За малко да ми откъсне главата, гръбнакът ми изпука ужасно, но сега с мен всичко трябва да е наред. Докторът нарече онова, което направи с мен, манипулация, мисля. Но ако пак се повторят болезнените пристъпи, ще ви помоля да завържете на краката ми по една тухла и после да ме окачите да вися на лост! — Тя се засмя. — Самата мисъл за това е достатъчна, за да се изпари всякаква болка! — С видимо усилие вдигна чантата си и я постави на масата. — Тук има нещо много по-интересно — погледнете! — При тези си думи тя извади четири грижливо опаковани пакета. — Ето сто лири за теб, мамо — в злато. И същото за теб, лельо Октавия, лельо Корнелия и лельо Юлия.
— Невероятно! — възкликна Друсила.
— Нищо повече от една позакъсняла справедливост, — отвърна Миси. — Сега вече ще си купиш твоята мечтана шевна машина «Сингер», нали?
В душата на Друсила се бореха желанието и предпазливостта и изходът от това никакъв не се виждаше.
— Казах, че ще помисля и така и ще направя.
Когато дойде време за лягане, Миси откри, че никак не й се спи, независимо от изпълнения с вълнуващи преживявания ден. Лежеше в мрака и си мислеше за Джон Смит. Значи е женен, но жена му е починала. Едва ли има деца, иначе щеше да ги води със себе си поне от време на време. Тъжно наистина, както и мнението на Уна за техния брачен съюз и за това че никак не харесвал жена си. Най-накрая Миси стигна до извода, че хората в Сидни не умеят да се свързват в щастливи бракове, както например Уна с нейния Уолъс и Джон Смит с неговата починала съпруга. Но все пак, мисис Джон Смит не е имала неприятната участ да преживее позора на развода. След това Миси се замисли, за първи път в живота си, дали позорът на развода не е за предпочитане пред необратимостта на смъртта.
Някъде към полунощ планът вече напълно бе узрял в главата й и решението бе взето. Ще го направи и то още утре. Пък и в края на краищата — какво има да губи? Ако замисълът й не доведе до очаквания резултат, просто ще продължи да живее през следващите тридесет и три години, както бе живяла досегашните тридесет и три. Във всеки случай опитът си заслужаваше.
Някъде в дебрите на вече унасящия й се ум се гушеше мъничка мисъл за Джон Смит — нищо неподозиращата жертва. Честно ли беше да постъпи така? Да — дойде почти незабавният отговор. Миси се зарови във възглавницата и, прогонила всякакви колебания, потъна в сън.
Друсила, на която се падна честта да занесе четиристотинте лири в Байрон без чужда помощ, се отправи натам точно в девет на следващата утрин. Като перо бе за нея тежката торба, преметната през рамо. Беше много щастлива не само за себе си, но и за своите сестри. През последните няколко седмици съдбата бе далеч по-благосклонна към нея, отколкото през всичките предишни години и за първи път в живота си тя започна да си мисли, че щастливата съдба е по-скоро разцъфващ от време на време в градината на живота цвят, отколкото капка вода в безжизнената пустиня. И все пак, знаеше, че това не може да продължава дълго. Както и да е, трябваше да стори нещо, за да може тази светла участ да сполети и другите.