Миси с мъка си пое глътка въздух; знаеше че всичко ще се реши сега или никога.
— Ще се ожените ли за мен, мистър Смит? — Запита с треперещ глас младата жена.
Гневът му се изпари моментално, изместен от нескрито удивление.
— Пътят дотук е доста дълъг, мис Райт, така че най-добре да влезем вътре. Ще ви нагостя с чай. — Той протегна ръка и докосна с пръст засъхналата на лицето й кръв. — Пиявици, нали? Изненадан съм, че сте се справили.
Той я хвана нежно за лакътя и я поведе с бавна крачка през поляната, без да произнесе нито дума повече, за да не избухне в смях. Колибата нямаше веранда, нещо необичайно за тази част на света, и когато влязоха вътре, Миси забеляза, че подът е пръстен и обстановката — спартанска. Независимо от това, за едно ергенско жилище бе доста почистено и подредено, нямаше мръсни съдове, нито разхвърляни дрехи. Една почти нова скара за готвене покриваше половината от долното отвърстие на комина, чиято друга страна представляваше полуоткрито огнище; измитите чинии бяха подредени на специално пригоден дървен рафт, от същото грубо издялано дърво бяха масата и двата кухненски стола с облегалки. Леглото му бе сковано от дялани трупи, отгоре имаше най-малко три матрака и дебел пухен юрган, за да го топли при лошо време. Дрехите му висяха на дървени клинове, забити в стената до леглото, а за кресло му служеше парче телешка кожа, опъната на ниско дървено скеле. Нямаше пердета на единствения прозорец, който изглеждаше така, сякаш бе току-що измит и лъснат.
— Всъщност, защо ли са ви пердета? — запита на глас Миси.
— А? — той я погледна изненадано, докато се мъчеше да запали двете газови лампи.
— Казвам, че е чудесно да живееш в къща, която няма пердета — обясни Миси.
Той постави едната лампа на масата, а другата — на дървения сандък до леглото, след това се захвана да прави чай.
— Струва ми се, че и без лампите светлината е напълно достатъчна — рече Миси.
— Седнала сте до прозореца, мис Райт; искам лампите да осветяват лицето ви.
Миси потъна в мълчание, докато погледът й се стрелкаше между лицето на Джон Смит и подредбата в колибата. Както обикновено, дрехите му миришеха на чисто, макар да бяха покрити с прах. Изглежда, че бе прекарал сутринта в напрегната работа.
Джон поднесе чая в емайлирани чаши, а бисквитите бяха подредени в груба на вид тенекиена кутия, но в държанието му не се долавяше и следа от неудобство и притеснение. След като я обслужи и се увери, че не се нуждае от нищо повече, той взе чашата си и шепа бисквити, извъртя импровизираното си кресло с лице към нея и се настани удобно.
— И защо, за Бога, искате да се омъжите за мен, мис Райт?
— Защото ви обичам! — отвърна изненадано Миси. Този прям отговор го хвърли в смут; той побърза да премести погледа си към прозореца, сякаш не искаше да се види какво става в душата му.
— Но това е смешно!
— Бих казала, че по-скоро е очевидно.
— Не можете да обичате някого, когото дори не познавате, жено! Това е смешно.
— Знам достатъчно за вас, за да ви обикна. — В гласа й се долови вълнение. — Знам, че сте много мил. Че сте силен. Че сте чист човек. И че сте различен. Знам също, че във вас има достатъчно… достатъчно поезия, за да заживеете на подобно място, а не другаде.
Той премигна.
— Божичко! — възкликна после и се разсмя. — Трябва да призная, че никога досега не съм чувал по-интересно заключение за моите достойнства. Но най ми хареса онова определение, че съм бил чист.
— То е много важно — отвърна Миси.
За миг Джон изглеждаше така, сякаш бе готов да продължи да се весели, но успя, макар и с известно усилие, да остане сериозен.
— Опасявам се, че не мога да се оженя за вас, мис Райт.
— Защо?
— Защо ли? Ще ви кажа защо — произнесе той, като се наведе напред в креслото. — Пред вас стои човек, който за пръв път в живота си е намерил щастието! Ако бях на двадесет, това изявление щеше да е глупаво, но аз наближавам петдесетте, мис Райт, и това означава, че имам право на малко щастие. Най-сетне имам възможност да се занимавам с всички онези неща, които винаги съм искал да правя, но не съм имал нито време, нито способността за това. И съм сам! Нямам жена, нито роднини, не съм зависим от никого. Дори нямам куче. Само аз. И това е чудесно! Да го споделя с когото и да било, би означавало просто да разваля всичко. Трябва да ви призная, че неведнъж съм замислял да построя голяма ограда около това място и да не пускам никого тук. Но да се оженя! Никога!
— Няма да е за много дълго — отвърна с притихнал глас Миси.
— Дори един ден ще е прекалено дълго, мис Райт.
— Разбирам чувствата ви, мистър Смит, но това, което ви казвам, е самата истина. Аз също съм прекарала живот, пълен с лишения, но да си кажа честно, дори за миг не бих могла да си представя, че вашият живот е бил толкова скучен и празен, колкото е бил моят. Не, не искам да твърдя, че съдбата е била неблагосклонна към мен, или пък по-зла и несправедлива, отколкото към другите жени от Мисалонги. Този скучен и безсъдържателен живот е еднакъв за всички ни. Но аз съм уморена от него, мистър Смит! Искам поне малко да си поживея, преди да умра. Разбирате ли?