Миси затвори очи, прикрита зад ябълковото дърво, и си пожела да има неизлечим сърдечен порок, та никога да не доживее срама на идната утрин.
Размърда се, едва когато падна здрач; хладният ветрец, който подухваше откъм планината, я прогони от градината и тя се прибра в топлия навес. Кравата лежеше, свила копита под себе си и предъвкваше замислено един кочан. Миси просна на пода до нея един чист чувал, гушна се в топлината на животното и се уви.
Знаеше, че още щом Джон Смит я докара обратно, трябваше да събере цялата си смелост и да прекрачи прага, но когато се насочи към верандата, почувства, че краката й не я слушат. Как да признае на майка си, че току-що бе предложила на съвсем непознат мъж да се оженят, и той й бе отказал? Или ако реши да скрие — тогава какво ще им каже? Миси не я биваше да измисля истории, предпочиташе да ги чете. Не след дълго реши, че може би на заранта й е по-лесно да разкаже всичко, след като се притъпи болката от неуспеха, но как ли щеше да й повлия тази нощ на открито? А и кой ще повярва, че е спала при кравата? Влизай веднага, шепнеше си тя, но нещо в нея продължаваше да я спира.
После, някак от само себе си започнаха да се стичат сълзите; Миси почувства колко изтерзана е всъщност, не толкова физическа, колкото от усилието, което й бе струвало да се изправи пред Джон Смит.
— О, Бътъркъп, какао ще правя сега? — обърна се тя към кравата.
Но Бътъркъп само изсумтя а отговор.
И малко след това Миси потъна в сън.
Преди зазоряване я събуди петелът на Мисалонги, който, кацнал на една греда близо до нея, затръби над смълчания дом. Миси подскочи от изненада, огледа се объркано и отново се отпусна на меката и топла възглавница. Не изпитваше ни глад, ни жажда. Какво да стори? О, Боже, какво да стори?
Когато най-сетне дойде зората, тя вече бе решила. Изправи се и пое решително. Извади от торбата гребена и четката, среса се и се изми, но независимо от това усещаше, че цялата мирише на крава.
Никакъв признак на живот не се виждаше в Мисалонги, докато се приближаваше към къщата; от прозореца на майка й се дочуваше тихо похъркване.
Отново пое надолу към долината на Джон Смит, но този път не светли мечти изпълваха душата й, нито надеждата, че най-сетне ще намери своето щастие. Този път Миси крачеше, изпълнена с твърда решимост, че ще получи от него съгласие, дори ако трябва цяла година да прекара нощите при кравата и ден след ден да се отправя към него, за да го моли отново и отново. Защото именно това възнамеряваше да направи и днес, и утре, и вдругиден, и така нататък.
Наближаваше десет заранта, когато най-сетне стигна малката полянка пред колибата; както преди от комина се извиваше дим, и както преди Джон Смит го нямаше наблизо. Тя приседна на пънчето и зачака.
Но изглежда, че и той бе забравил що е глад; пладне мина, а и следа не се виждаше от него. Миси реши да го чака до вечерта. Едва когато слънцето задочна да се скланя над хоризонта в светлината взе да се топи, Джон Смит се завърна у дома. Още по умислен от вчера, той пак не я забеляза.
— Мистър Смит!
— Хиляди проклятия!
Той закрачи към нея, спря се на няколко крачки и я загледа; не беше кой знае колко ядосан, ала не изглеждаше и радостен от срещата.
— Какво правите отново тук?
Този път не я заведе в колибата; вместо това стоеше и я оглеждаше, докато тя ставаше на крака.
— Има ли някой, които да ви кара да вършите това непрестанно? — попита той.
— Не.
— Наистина ли значи толкова много за вас?
— За мен това е въпрос на живот и смърт. Няма да се върна у дома. Ако ме прогоните, утре пак ще дойда със същата молба.
— Играете си с огъня, мис Райт, — рече той със здраво стиснати устни. — Не ви ли е минавало през ум, че мъжът е в състояние да използва дори сила, ако една жена не го оставя на мира?
Усмивката й беше мека, дори примамлива.
— Може би някои мъже биха го сторили. Но не и вие, мистър Смит.
— Но какво очаквате да спечелите? Дори ако съглася да се оженя за вас. Имам ли вид на съпруга, за който сте мечтали, или по-скоро на мъж, когото сте изтерзали с безкрайните си настоявания, докато най-сетне се е предал, само и само да бъде оставен на мира, освен ако не е изпаднал в безумна ярост и ви е удушил? — Гласът му стана нисък, заплашителен. — В нашият просторен свят, мис Райт, освен всичко друго, има и едно нещо, наречено омраза. Моля ви, не я пробуждайте в мен!