— Ще се ожените ли за мен? — запита тя.
Той присви устни в ядна гримаса, шумно издиша въздух през носа си, после вдигна глава нагоре и се загледа в нещо, което тя не виждаше. За неопределено време се възцари мълчание. Сетне той сви рамене и отново я погледна.
— Признавам, че доста мислих за вас от вчера насам и дори най-тежката работа, с която умишлено се захващах, не ме отвличаше от тези мисли. Трябва да призная, че дори ми мина през ума възможността по такъв начин да получа изкупление, от друга страна пък си мислех, че ако ви откажа, ще изгубя и малкото късмет, на който разчитах напоследък.
— Изкупление ли? Изкупление за какво?
— Не ме разбрахте правилно. Всеки има някакъв грях, който трябва да изкупи. Не разбирате ли, че със самото си идване тук и с предложението, което ми правите, вие се превръщате в причина за подобно изкупление.
— Прав сте.
— Но това не променя нищо, нали?
— Готова съм да посрещна всичко на този свят, мистър Смит, стига да съм рамо до рамо с вас.
— Добре, тогава. Ще се оженя за вас.
Сякаш в миг болката и умората я напуснаха.
— О, благодаря ви, мистър Смит! Няма да съжалявате, обещавам ви!
Той изсумтя.
— Мис Райт, вие сте по-скоро дете, отколкото жена, и може би това с единствената причина, поради която все още не съм ви удушил. Не бих могъл да се закълна, че във вас има женско коварство. Моля ви, не ми давайте повод да си променя мнението.
Едва сега той протегна ръка и я хвана за лакътя, приканвайки я да се разходят.
— Само за едно нещо бих искала да ви помоля, мистър Смит — рече тя.
— Какво е то?
— Никога да не споменавате факта, че ми предстои да умра; нека това не дава отражение на нашите взаимоотношения. Искам да бъда свободна! А не бих могла да съм свободна, ако постоянно с думи или дела ми се напомня за предстоящата смърт.
— Съгласен — каза Джон Смит.
Миси почувства, че може би е стигнала съвсем близо до границата и като не искаше повече да поставя на изпитание късмета си, предпочете да влезе в колибата и да се настани на един от кухненските столове, докато Джон Смит стоеше загледан във вечерната мъгла, която се стелеше ниско над земята.
Миси се взря мълчаливо в широкия му гръб, сякаш се опиваше от спокойствието и сигурността, които той излъчваше. След около пет минути тя се осмели да каже с плах и извинителен тон:
— И сега какво, мистър Смит?
Той стреснато подскочи, сякаш бе забравил за присъствието й и седна на срещуположната страна на масата. В здрача по лицето му танцуваха сенки, а кожата му изглеждаше мъртвешки бледа. Но когато заговори отново, в гласа му се долови лекота, сякаш най-сетне бе превъзмогнал измъчващите го мисли.
— Казвам се Джон, — рече той, след това запали двете газени лампи и ги постави на масата, за да вижда нейното лице. — А що се отнася до тревожещия ви въпрос — ще получим разрешително и след това ще се оженим.
— Колко време ще отнеме това?
Той вдигна рамене.
— Не знам, зависи какви пречки ще срещнем. Няколко дни, може би дори по-скоро, ако ни дадат специално разрешение. А междувременно, най-добре е веднага да ви закарам у дома.
— О, не! Аз ще остана тук — заяви Миси.
— Ако останете тук, има опасност да започнете своя меден месец предварително — рече той, но в гласа му се долови нарастваща надежда. Чудесна идея! Може би ще реши, че това не й харесва. В края на краищата, на повечето жени не се харесва. А той можеше да прояви известна грубост, е, не да изнасили, само да я поуплаши малко; колко й трябва на една девственица на нейната възраст! Но в този миг той допусна грешка в любопитството си да види как ще реагира. Тя стоеше и го гледаше — присвита, уплашена, умираща, с очи, пълни със сляпа и глупава надежда, като малко любвеобилно кученце. Дремещото сърце на Джон Смит се размърда, той почувства че го пробожда горчива и непривична болка. Защото наистина през целия изминал ден го бе преследвал нейният образ, колкото и сили да отдаваше в работата и колкото и да се мъчеше да измести от ума си лика й. И той си имаше своите тайни, някои от тях бяха заровени толкова дълбоко, че никога не бе дръзвал да се изправи срещу тях сега се чувстваше така, сякаш гледа на живота като новороден, пред който всичко тепърва предстои. През целия ден в главата му се блъскаха гласове, викаха, говореха, нашепваха и вече никъде в долината си не можеше да намери покой. Може би наистина това бе един вид изкупление, може би за това се бе появила тя тук. Но той чистосърдечно не можеше да си спомни толкова значима причина, заради която сега да бъде подложен на подобно потискащо изкупление. Не можеше, колкото и да се стараеше. О, не, не можеше!