— Ами, напуснах Австралия, веднага след като полицията престана да се занимава с мен. Обикалях света. Африка, Клондайк, Китай, Бразилия, Тексас. Прекарах двадесет години в доброволно изгнание. И тъй като съм роден в Лондон, промених името си по английски маниер и когато се завърнах в Австралия, вече бях Джон Смит, гражданин на широкия свят, а всичките ми спестявания бяха в злато.
— Защо избра Байрон?
— Заради долината. Винаги съм мечтал да притежавам една цяла долина само за себе си.
Напълно задоволена от изчерпателния разказ, Миси реши да смени темата и да разкаже за дрязгите в «Байрон ботъл къмпани» и за проблемите, които това създава на майка й и на нейните лели. Джон Смит я слушаше внимателно, като от време на време по устните му пробягваше усмивка и когато тя приключи с разказа си, той положи ръка на раменете й, притегли я на седалката до себе си и двамата продължиха прегърнати.
— Е, мисис Смит, трябва да ти призная, че наистина нямах никакво желание да се оженя за теб в началото, но все повече съжалявам за своето погрешно първоначално впечатление, винаги щом отвориш устата си, да не говорим за краката. Ти си чувствена жена, сърчицето ти е точно там, където трябва да бъде, и без никакво съмнение в жилите ти тече кръвта на Хърлингфорд, което ми дава допълнителни сили. Интересно, как нещата се преобръщат.
Останалата част от пътя двамата мълчаха.
На следващата сутрин Джон Смит си облече костюм с чудесна кройка, твърда яка и вратовръзка.
— Каквото и да ти предстои, — отбеляза Миси с известно огорчение, — трябва да е далеч по-важно от твоята собствена сватба.
— Така е.
— Далече ли отиваш?
— Само до Байрон.
— Тогава ще имаш ли нещо против да ме оставиш по пътя при мама?
— Чудесна идея, жено! Ще ме изчакаш там до следобед и след това можеш да ме представиш на твоите роднини. Сигурно ще имам какво да им разкажа.
Всичко ще бъде наред, мислеше си Миси, докато се поклащаше, облечена в красивата си алена рокля и шапка, до необичайно елегантния мъж до нея, който вече й беше съпруг. Вече не ме е страх, че ще ме обвинят в измама и лъжа. Той ме харесва, наистина ме харесва и без още да го осъзнава, вече започва да се привързва към мен. Когато измине тази прословута година, ще намеря сили да му кажа истината. Освен това, ако имам късмет, може би вече ще съм майка на собственото му дете. Сигурно много го е боляло, когато е избрал, че първата му жена не иска да има деца и сега, когато наближава петдесетте, децата ще са ужасно важни за него. Той ще е чудесен баща, защото умее да се смее.
Преди да поемат за Байрон, Джон я бе завел на едно място недалеч от колибата, където възнамеряваше да вдигне техния бъдещ дом. Водопадът с гореща вода, подухван от вятъра, се спускаше надалеч от издълбания в скалата басейн, чиято вода бе в цвета на тюркоаз. Джон й показа откъде извира водата: горе в скалата имаше малка пещера, на дъното на която си бе пробил отвор подземният поток.
— Наистина ли ще живеем тук, скъпи — сред цялата тази красота?
— Където ще живея аз — отвърна той намръщено. — Съмнявам се, дали ще бъдеш още жива, когато всичко е готово. Къща не се вдига за един ден, Миси, още повече, че ще я строя сам. Не искам из долината ми да се мотаят пияни работници, да мърсят басейна и после да разправят на всеки срещнат какво става тук.
— Мисля, че се уговорихме да не споменаваме за моето състояние, нали? Пък и няма да те оставя сам, ще ти помагам с каквото мога — каза жизнерадостно Миси. — Тежката работа не ми е непозната, а и колибата е толкова малка, че няма да ми отнема много време. Доколкото разбрах от лекарите, няма никакво значение, дали лежа или работя тежка работа — някой ден това ще се случи неминуемо.
При тези думи той я сграбчи в обятията си, сякаш наистина му беше станала много скъпа. Така, че се отправиха за Байрон малко по-късно от първоначално предвиденото, но никой от тях не бе смутен от този факт.
Когато Миси влезе в къщата, Октавия и Друсила бяха в кухнята. Двете вдигнаха изумени погледи към нея, смаяни пред великолепните й одежди.
Не че се бе превърнала само за една нощ в красавица, но във всеки случай промяната бе коренна, както във вида й, който бе станал далеч по-привлекателен, така и в цялостното й държане. Приличаше по-скоро на някоя пристигнала от Лондон дама, отколкото на местна бедничка.
— О, Миси, изглеждаш чудесно! — възкликна Октавия и приседна от изненада.
Миси я целуна, после целуна и майка си.
— Благодаря ти, лельо, защото не само така изглеждам, но и се чувствам чудесно. — Усмивката й бе победоносна. — Дойдох да ви съобщя, че се омъжих — извести тя, махайки с лявата си ръка под носовете им.