Корнелия завърши изявлението си, като избухна в смях. Миси се присъедини към нея и след това ги последваха и останалите. Настроението на всички се подобри и после се захванаха с далеч по-спокойната, но не по-малко интересна история за женитбата на Миси и повече никой не спомена за бягството на Алисия.
Малко преди пет Джон Смит пристигна в Мисалонги. Имаше доволен вид. Той стисна нежно ръката на своята тъща, но не я целуна, което й се стори в рамките на добрия тон. Октавия обаче беше разочарована, че си остана само с ръкостискане, ала трябваше да признае, че отблизо той изглежда още по-хубав. За това впечатление допринасяше и костюмът му, както и новата прическа и грижливо оформената му брада. Да, Миси нямаше защо да се срамува от избора си на спътник в живота, а и според Октавия разликата от петнадесет години в негова полза беше идеална.
— Надявам се, че с Миси ще останете за вечеря? — запита Друсила.
— С удоволствие — отвърна той.
— Но обратният път? Не е ли рисковано да се прибирате по тъмно?
— Ни най-малко. Конете биха могли да го изминат и със завързани очи.
Той се облегна назад в креслото и погледна своята млада жена, която му отвърна с поглед, изпълнен с любов и привързаност. Колко глупави са мъжете! Винаги тичат подир красивите жени, а не знаят, че умните са тези, които ще ги направят щастливи в семейния живот. Макар да не беше красива, в своята нова рокля, Миси изглеждаше невероятно привлекателна, като онези жени, с които мъжете винаги искат да се сближат, за да научат какво се крие в тях. Изглеждаше толкова жизнена, че просто не можеше да се повярва, че дните й са преброени. При тази мисъл сърцето му се сви. По-добре бе да не мисли за това. И да не си представя нейната обреченост като космическо отмъщение за него.
А може би пък това няма да се случи, ако съумее да я направи щастлива. По време на дългите си пътувания неведнъж се бе натъквал и на чудеса. Пък и самият факт, че се бе отървал от първата си жена, също можеше да се нарече едно малко чудо.
— Искам да ви съобщя нещо, дами — произнесе той и трите жени го погледнаха с интерес.
— Днес имаше събрание на акционерите на «Байрон ботъл къмпани» и управлението на компанията премина в ръцете на друг човек. Този човек съм аз.
— ТИ! — възкликна изненадано Миси.
— Да.
— Значи ти си онзи тайнствен купувач?
— Да.
— Но защо? Защо го направи?
Той се усмихна загадъчно и за пръв път, откакто се познаваха, Миси съзря в него един друг Джон Смит, изпълнен със сила и сякаш неспособен на милост към останалите. Пред нея не стоеше човек пречупен от трудностите на живота, който търси само спокойни старини. Външността му, в която се виждаше дори известна мекушавост, всъщност се оказа напълно измамна. Това бе човек на действието.
— Имах някои сметки за уреждане с Хърлингфордови. Тези хора си въобразяват, че щом произхождат от Англия, това веднага ги поставя в по-високо положение от останалите хора и им дава право да се разпореждат със съдбите им. Признавам, че целият ми план целеше да ги постави на място и не обръщах внимание на разходите, които това ми струваше. За щастие, разполагам с достатъчно пари да закупя дори дузина подобни компании, ако това се наложи.
— Но вие не сте от Байрон — гледаше го смаяно Октавия.
— Вярно. Но затова пък първата ми жена беше от рода Хърлингфорд.
— Наистина ли? Как й е името? — запита Друсила.
— Уна.
За щастие Джон Смит бе твърде увлечен в това, което казваше, а двете жени — заинтригувани от думите му, и никой не обръщаше внимание на Миси.
Тя остана замръзнала, потънала в мълчание, неспособна да помръдна.
Уна. УНА!
Как може майка й и леля й да не обръщат внимание на това име, след като са я посрещали в същата тази къща? Нима не си спомнят бисквитите, документите?