— И какво се случи? — поинтересува се Миси.
— Бащата на Уолъс почина, малко след като брака ни рухна. Много хора, в това число и Уолъс, решиха, че било от разбито сърце. А що се отнася до него… накарах го да ме мрази така, както никой мъж не би трябвало да мрази една жена.
— Просто не мога да го повярвам — каза Миси лоялно.
— О, сигурна съм, че не би могла. Но независимо от това, е истина. През годините след тази история бях принудена да призная, че съм една алчна егоистична кучка, която е трябвало да бъде удавена още при раждането си.
— О, Уна, недей така!
— Не плачи за мен, мила, аз не го заслужавам — каза Уна, която отново беше станала твърда и лъчезарна, — истината си е истина, ето това е. Така че, ей ме тук, изхвърлена за последен път на брега от обратното течение, каквото е Байрон, за да търся покаяние за греховете си.
— А мъжът ти?
— О, той е добре. Най-накрая му се удаде шанса да направи само онова, което винаги е искал.
Имаше стотици въпроси, които Миси умираше от желание да зададе, като например защо се бяха сменили чувствата й към бившия й съпруг, относно възможността тя и Уолъс да се опитат да поправят нещата, за Джон Смит — мистериозния Джон Смит, но малката пауза, която настъпи след последните думи на Уна, възвърна смущението й. Тя набързо се сбогува и изхвръкна навън преди Уна да се бе опитала да я задържи още.
Този път тя почти пробяга петте мили до дома, независимо от бодежите отляво, така че, когато, остана без дъх, се прибра и нахлу през кухненската врата. Установи, че майка й и леля и са напълно склонни да приемат обяснението за огромната поръчка на Джон Смит като оправдание за закъснението й. Друсила беше издоила кравата (костите на Октавия не й позволяваха тя да свърши тази работа), грахът беше донесен и от тенджерата в задната част на скарата се виеше пара, а в тигана се пържеха три агнешки котлета. Дамите на Мисалонги седнаха в обичайното време за вечеря. След това дойде моментът за последната задача — кърпенето на многократно носени чорапи, бельо и постелки.
Мислейки си за трагичния живот на Уна от една страна и за Джон Смит от друга, Миси сънливо слушаше с едно ухо Друсила и Октавия, които се занимаваха с нощния разбор на малкото новини, достигащи до тях. Тази вечер, след кратка дискусия в началото относно странника в магазина на Максуел Хърлингфорд (Миси не им бе доразказала чутото от Уна), те се прехвърлиха на най-интересното събитие, задаващо се в календара на Байрон — венчавката на Алисия.
— Ще сложа кафявата си коприна, Друсила — отбеляза Октавия и примигна, за да скрие една искрена сълза на печал.
— Аз — кафявата си рипсена рокля, а Миси — кафявата ленена. О, Господи, колко съм уморена от все кафяво и кафяво! — извика Друсила.
— Но предвид на затрудненото ни положение, сестро, кафявият цвят е най-приемливия за нас — опита се не особено успешно да я успокои Октавия.
— Иска ми се поне веднъж — каза страстно Друсила, забивайки иглата в кълбото конци и сгъвайки идеално закърпената калъфка на възглавница с повече страст, отколкото бе виждала през целия си дълъг живот, — толкова много бих искала поне веднъж да бъда глупава, а не разумна! Но понеже утре е събота, ще трябва да изслушам безкрайните колебания на Аврелия между рубинения й сатен и сапфиреното кадифе, защото няма да знае кое да избере за венчавката и ще иска мнението ми поне дузина пъти, а аз… аз бих искала да я убия!
Миси имаше собствена стая, обкована отвътре с дъски, кафяви като всичко останало в къщата. Подът беше покрит с пъстър линолеум в кафяво, леглото беше покрито с кафява дантелена завивка, на прозореца се виждаха кафяви холандски щори, а освен това имаше и едно грозно старо бюро и още по-стар и грозен гардероб. Нямаше нито огледало, нито стол или килим. Но на стените висяха три картини. Едната беше избелял, покрит с кафяви петна дагеротип на невероятно съсухрения първи сър Уилям, направен по време на американската гражданска война; другата представляваше гоблен (първия опит на Миси — едно отлично изпълнение) на тема Дяволът намира работа за ленивците; последната бе портрет върху паспарту на кралица Александра — вдървена и намръщена, но за безкритичните очи на Миси — много красива жена.
Стаята й през лятото се превръщаше в пещ, защото гледаше на югозапад, а през зимата беше ледник, тъй като от тази посока духаха преобладаващите ветрове. Миси заемаше тази стая не поради някаква умишлена жестокост, проявена спрямо нея, а защото като най-млада беше изтеглила най-късата клечка. В Мисалонги така или иначе, нямаше уютни стаи.