Выбрать главу

Посиняла от студ, тя съблече кафявата си рокля, после фустанелата от трико, вълнените чорапи, жакетчето и широките гащи, грижливо сгъвайки всичко, преди да остави бельото в чекмеджето и да окачи роклята на кука, завинтена в тавана на гардероба. Единствено неделната й кафява ленена рокля беше на закачалка, понеже закачалките за дрехи бяха много ценна стока. Резервоарът на Мисалонги побираше само петстотин галона и поради това водата пък бе най-ценната стока от всички. Телата получаваха право на ежедневна баня — трите дами се редуваха във ваната, без да сменят водата, но бельото трябваше да изкарва по два дена.

Нощницата й беше от грубо сиво трико, с висока яка, дълги ръкави и се влачеше по пода, защото бе една от старите нощници на Друсила. Но леглото беше топло. На тридесетия рожден ден на Миси майка й обяви, че тя има право на гореща тухла през студените нощи, тъй като вече не била в първа младост. И когато това се случи, макар и добре дошло, Миси остави завинаги всяка надежда (ако изобщо я беше имала), че един ден ще намери живот за себе си извън границите на Мисалонги. Сънят дойде бързо, защото живееше активен, макар и емоционално стерилен живот. Но няколкото мига между първото усещане за благословена топлина и момента на заспиването бяха единственото време на абсолютна свобода и поради това винаги се съпротивляваше на съня колкото се може по-дълго.

Това обикновено започваше с въпроса как ли наистина изглежда. В къщата имаше само едно огледало — в банята — но беше забранено да стои пред него и да съзерцава собственото си отражение. По този начин впечатленията на Миси от самата себе си бяха примесени с чувство на вина, че може би се е задържала твърде дълго пред огледалото. О, тя знаеше, че е доста висока, че е доста слаба, че косата й е права и тъмна, че очите й са тъмнокафяви и че носът й изглежда зле, защото беше паднала на него като малка. Знаеше също, че лявото ъгълче на устата й пада леко на долу, а дясното е извито нагоре, но не знаеше, че с това редките й усмивки стават очарователни, а нормалното й тъжно изражение напомня за трагикомедия разигравана от клоун. Животът я беше научил да гледа на себе си като на домошар, но нещо в нея отказваше да повярва на тази истина докрай и не бе склонно да приеме никакви логически доводи, затова и тя всяка нощ си задаваше въпроси относно външния си вид.

Често си мислеше, че й се иска да притежава котенце. Чичо Парсифал, който притежаваше магазина за сладкиши и тютюневи изделия и беше определено най-човечният Хърлингфордовец от всички, й беше подарил едно сладко черно котенце за единайсетия й рожден ден. Но майка й веднага го бе взела от нея и бе намерила един мъж, който да го удави, обяснявайки на Миси трудно опровержимата истина, че те просто не могат да си позволят още едно гърло за изхранване, та дори да е толкова малко; тя бе разпоредила това не без състрадание към чувствата на дъщеря й, нито без съжаление, но в същото време като нещо, което трябва да бъде сторено. Миси не бе възроптала. Тя не бе заплакала, дори по-късно, вече в леглото си. По някакъв начин не беше възприела котето като наистина реално същество, което би могло да събуди печал. Но през всичките тези дълги и празни години, изтекли оттогава, ръцете й се още помиеха докосването до нежната козина и мъркането в потрепващото телце, изпитващо удоволствие, че някой го държи. Единствено ръцете й помнеха. Всяка друга част от нея беше съумяла да забрави.

Тя обичаше да сънува, че й разрешават да се разходи из околността в долината срещу Мисалонги и този сън винаги я събуждаше, за да се унесе пак в други сънища, за които нищо не помнеше. Не знаеше дали е облечена в нещо в съня си, но дрехите не й пречеха, не се измокряха, когато пресичаше бълбукащите потоци, не се цапаха, когато се облягаше на покритите с мъх канари… и никога, никога не бяха кафяви. Сладкопойни птички летяха, чуруликайки над главата й, пеперуди пърхаха с пищни цветове под сянката на гигантски дървета, небето изглеждаше като сатенена постелка, обшита с дантела, всичко наоколо беше мирно и тихо, без наличието на друга човешка душа, освен нейната.

По-късно тя започна да си представя смъртта и все по-често й се струваше, че това е някаква връхна точка, към която благочестиво трябва да се стреми. Смъртта беше навсякъде около нея и посещаваше както млади, така и стари. Туберкулоза, пристъпи, дифтерит тумори, пневмония, отравяне на кръвта, апоплексия, сърдечни болести, удари. Защо трябваше тя да бъде лишена от докосването на нейната ръка? Смъртта съвсем не беше нещо нежелано и никога не можеше да стане нежелана за тези, които просто съществуват, вместо да живеят.