Барбара Клевърли
Дамски кинжал
В памет на чичо ми, бригаден генерал Харолд Ричард Сандиландс (1876–1961), командвал района на Пешавар в индийската провинция Северозападен граничен район през 1927–1932 година.
Предговор
Завършвайки този роман през август 2001 година, се питах колко ли читатели познават мястото на действието — провинция Северозападен граничен район на индийската империя, или дори нейния съсед Афганистан. Колко ли са чували за пущуните — неговите яростно отстояващи независимостта си жители? За съжаление, след събитията в Ню Йорк и последвалото преследване на заподозрени терористи в Афганистан екраните на нашите телевизори са пълни с реални образи от там — голи жълто-кафяви хълмове, стръмни планински проходи, брадясали лица с ястребов поглед, които крещят предизвикателства, жилести ръце, стиснали автомати „Калашников“. С мрачно предчувствие прочетох отново оценката на Дизраели: „Земята е бедна и неплодородна. Страната е пресечена от стръмни планини, където войската е изложена на абсолютно унищожение. Хората са пословично неверни.“
Страхувам се, че предстоящите събития отново ще докажат тази истина. Александър Велики, монголските императори, сикхите, англичаните и руснаците — всички оставиха свои гробове в тези хълмове. Дали ще се повтори отново? Обаче ми идва наум и един друг цитат. През 1904 година вицекралят на Индия лорд Кързън заявява: „Никой, който е чел дори една страница от индийската история, не може да прогнозира нещо за границата.“
Прогнозира? Не бих посмяла. Но тази история може да подскаже нещо за характера на тази земя и на нейните жители, които според мен са останали непроменени през вековете.
Б. К.
Глава първа
Индия, 1910
Това е нечовешка страна! Никога не е била предназначена за оставането на когото и да било тук — нито да стои прав, нито да седи, нито да върви. Това не е страна, заради която си заслужава да се биеш. Оставете я да се пече през лятото, да замръзва през зимата, оставете я да погребва мъртвите си и дори да не ги погребва — да оставя костите им постепенно да се превърнат в прах под лъчите на палещото слънце. Какво беше казал Дизраели? „Не заслужава добрите кости на един померански гренадир.“ Той е имал предвид Балканите или някоя друга забравена от бога част от Европа, но това би било много по-вярно за тази част на Индия. Проклетата Северозападна граница! Не си струва добрите кости на нито един храбър местен скаут. Нито пък костите на обучен в „Сандхърст“1 английски офицер. Моите кости! Един младши офицер, който — дяволите да го вземат — се намира в тази отвратителна пещ от две седмици.
Назъбените, рушащи се планини, посивели от ужасяваща старост, черни с тънки пластове базалт, бяха празни, стерилни и безполезни. Празни? Не съвсем. Недалеч някой бясно развяваше самотен сигнален флаг. Всички наблюдаващи офицери насочиха биноклите си натам. Някой разчете сигналите. „Нападнати сме. Носим ранени. Имаме трима мъртви. Можете ли да помогнете?“
Полковникът се обърна към своя заместник.
— Изпратете следното съобщение, Нийл: „Имайте готовност да отстъпите към «Цицата». Чакайте сигнала ми. Ще ви прикриваме.“ — Той замълча за момент.
Заместник-командирът размаха с голяма бързина сигналния флаг до него.
— Приеха ли съобщението ни? — попита нетърпеливо полковникът.
— Да, сър, потвърдиха.
— Сега им предай: „Оставете мъртвите.“ — Сигналният флаг отново изплющя до него. — И добави: „Не оставяйте ранени.“
В далечината командващият нападнатия патрул Пади Браунлоу знаеше как да разбира тази заповед: „Вземете ги със себе си, ако можете, а ако не можете, ги застреляйте.“ Всеки английски офицер, попаднал в ръцете на афридите, без съмнение щеше да бъде измъчван до смърт. Това щеше да стане бавно и обикновено продължаваше цели два дни, особено ако към забавлението се присъединяха и жените. Същата участ очакваше и всеки индуски войник, който би имал лошия късмет да попадне в ръцете на врага.
— Потвърждават, сър.
— В такъв случай, Нийл, изпрати им заповед за отстъпление и открий огън за прикритие по хребета… веднага!
Трите еднакви картечници „Люис“ загърмяха с оглушителен трясък. От хребета с вой се разхвърчаха скални отломки. Там едва ли някой би могъл да оцелее.
Малкият храм, наричан иронично от англичаните „Цицата“, се издигаше между групата, оказваща помощ, и отстъпващите мъже. Названието на издутия купол с малкото островърхо кубе отгоре беше твърде сполучливо. Полковникът се надяваше картечниците да са си свършили работата, но не беше напълно сигурен. Там, отсреща, имаше трийсет мъже, които мъкнеха ранени под вражеския обстрел. Без съмнение привършили запасите си от вода и изтощени от тридневните сражения, те трябваше да изминат близо половин миля под не особено надеждното прикритие на неговата бойна група, която им се притече на помощ. Добре че поне успяха да приемат сигнала му и трескавото отстъпление беше започнало. То се извършваше по добре изпитана формула — на скокове. Част от хората лягаха на земята и откриваха прикриващ огън, докато другите минаваха през тях, след което те на свой ред се хвърляха на земята. Тази тактика се изпълняваше при добър ред, даваше по-голяма сигурност и беше изпитвана многократно.