— Никога не съм чувал за него. Но който и да е той, никога няма да види по-добре управляван форт, Джеймс. Няма причини да се безпокоиш.
— Е, да, ама има! Възгледите на сър Едуин за фортовете по границата са добре известни и никак не са сложни: „Закрийте ги, проклетите!“ Той съветва правителството и всеки, който има желание да го изслуша, че англичаните трябва да се изтеглят, да изоставят отбранителната линия „Дюранд“ и да отстъпят на изток към Инд. А има дни, ако щеш вярвай, Джо, когато дори аз виждам някакъв смисъл в това! Но докато трае посещението му, от мен се очаква да покажа такава експедитивност, която направо да те накара да се просълзиш. Това е само един пропаганден ход, имащ за цел да увери правителството на Негово величество, че държим здраво нещата под контрол. Та как, по дяволите, трябва да постъпя с него?
Джо се засмя.
— Изкарай го навън с някой патрул и го изгуби! Обаче ако говорим сериозно, този човек не е военен. Той ще гледа да котка индийската гражданска администрация от Калкута до Делхи. Цялата му грижа ще бъде дали си му предложил подходящия вид мармалад за закуска.
— Има и още нещо, Джо, сякаш това не е достатъчно. Дори ти сигурно си чувал за д-р Грейс Холбрук? Пионерка на медицинското мисионерско усърдие. Негово превъзходителство много се възхищава от нея, много е гъста със сър Джордж и ако щеш вярвай, гъста е и с проклетия емир на Афганистан! Нашия приятел отвъд границата. Откакто излекува успешно хемороидите му, дали пък не бяха глисти? Както и да е. Сега тя е на път за Кабул, говори се, че ще става личен лекар на емира и ще прекара „един-два дни във форта“, за да си почине и да изчака афганистанския си ескорт да я отведе до Кабул. Казвам ти, Джо, ще настъпи голяма бъркотия! На всичкото отгоре и лорд Ратмор е решил точно в този момент да се отбие при нас.
— Лорд Ратмор? Кой е той, за бога?
— Президент на компанията „Уест Индия Трейдинг“, който много иска английските стоки да изместят руските от базарите на Кабул. Нямам предвид само красиви кожени кутии и тоалетен сапун и сапун за пране. Говоря ти и за военно оборудване. Естествено, на това стадо неизбежно ще му трябва и овчарско куче в лицето на човека от Кралските военновъздушни сили (РАФ) Фред Мор-Симпсън (свестен мъж, нямам нищо против да ни гостува). Той идва, за да прецени проблемите и преимуществата на „въздушното прочистване“ и се надява да разположи една ескадрила леки изтребители бомбардировачи да патрулират границата от въздуха. Идеята не е лоша, но на мен просто ми се иска това да беше станало в друго време.
Джо изслуша това изброяване леко развеселен от отчаянието, изписано върху лицето на Джеймс.
— Мисля, че трябва да ми преповториш всичките имена. Колко бяха на брой? Пет заедно с онова момиче Кобленц, така ли беше? Ако прибавим към нас двамата още един, става добро вечерно парти! Или пък могат да се оформят две маси за игра на бридж! Това ли са всичките? — попита той. — Да не си забравил да ми кажеш за някого?
— Да — рече Джеймс и лицето му моментално придоби щастливо изражение. — Има още един човек. Бети.
— Бети? Да не искаш да кажеш, че ще дойде тук? Разбира се, да доведеш съпругата си във форта е против всички съществуващи правила.
— Ами, след като всички останали умират от желание да ги нарушават, не виждам защо да не го направя и аз! И тя ще дойде. Много ще се радвам да я видя.
— Аз също — рече Джо, който помнеше Бети Линдзи много добре. — За мен ще бъде голямо удоволствие да я видя… Само дано не е взела със себе си онова гадно кученце! Тя донесе ли го в Индия? Как му беше името? Минто?
Джеймс въздъхна.
— Да, Минто. Не мога да ти обещая, Джо. Та какво друго би могла да направи с него, ако не го вземе със себе си? Не може да остави малкия разбойник на никой друг. Хапе като павиан. Хайде, Джо, да се състезаваме на десет дължини!
И двамата се усмихнаха на общите си спомени. Когато бяха установили, че са се качили на един и същи кораб, отивайки си у дома в отпуск след първата им кампания заедно, Джо беше попитал Джеймс накъде се е запътил. Приветливото му лице изведнъж беше добило тъжен вид и той му беше доверил, че ще прекара безценните си две седмици отпуск при единствените роднини, които има в Англия — двама възрастни чичовци в Камбъруел. Джо не се поколеба да му каже да не го прави.
— Ела да си довършим партията шах у дома. Тоест не у дома, а в къщата на сестра ми. Тя и съпругът й живеят в Съри, в едно село, което се нарича Ъпфолд Хаус. Там няма много неща за правене — ще пием чай на поляната, ще играем бридж, ще ходим на църква. Всъщност доста е досадно и аз започвам да съжалявам, че те поканих, но ти ще бъдеш добре дошъл.