— За моя адютант — рече Земан, посочвайки с ръка към младия пущун до себе си — Мохамед Искандер Хан това ще бъде удоволствие.
Джо отново погледна към Искандер Хан. Наблюдателни, но не и неприятелски зелени очи отвърнаха на погледа му. Той беше пущун с по-светла кожа, от онези племена, които твърдят, че цветът на кожата им се дължи на кръвната връзка на техните прадеди с Александър Велики, чиято македонска армия преминала през тези хълмове преди две хиляди години. Кафявата му коса беше къдрава и се развяваше от вятъра около тюрбана му, носът, като този на Земан, беше великолепен, но той беше гладко избръснат и нямаше неговите пищни мустаци.
— В такъв случай тръгвайте с нас — покани ги Джеймс и обърна коня си. — Ще се погрижат за хората ви.
Той повика един хавалдар, който въпреки че гледаше предпазливо и с подозрение, направи първо официален поклон, преди да заговори със старшия на групата останали афганци.
Когато се бяха отдалечили достатъчно, Джо се наведе към Джеймс и прошепна:
— Можеше да ме предупредиш! Сега да гадая ли? „Уелингтън“ или „Сандхърст“?
Джеймс се усмихна.
— Всъщност, „Ръгби“ и „Сандхърст“. Ще имаш възможност да го опознаеш по-добре по време на вечерята. Майка му е афганска принцеса от племето дурани и има кралска кръв, а баща му е главатар на племето малик, разклонение на афридите, които живеят от другата страна на границата. Той е ужасен стар негодяй! Мрази англичаните, но не чак толкова, че да не се възползва от големите суми английска валута, които му даваме, за да изпрати единствения си син да получи военно образование в Европа. Нищо не може да се сравнява с възможността да опознаеш врага отвътре.
— Значи, когато Земан забие кинжала си в гърлото ми, ще очаквам онзи да каже: „Съжалявам за тази работа, приятелю! Нищо лично, нали разбираш“, с най-добрия акцент на възпитаник на военното училище „Сандхърст“, така ли?
Джеймс се замисли за момент.
— Да — рече той, — съвсем правилно отгатна. — Не забравяй да си заключиш вратата тази нощ!
На следващата сутрин Джо и Джеймс стояха заедно на покрива на форта, който още в десет сутринта беше силно нагрят, и наблюдаваха с бинокли пътя от Пешавар. Земан Хан се присъедини към тях.
— Кога се очаква да видим тази толкова важна делегация? — попита спокойно той, сядайки на парапета.
— Всеки момент — отвърна Джеймс, подавайки му бинокъла.
Земан се усмихна и направи жест с ръка, че не го иска, след което погледна към пътя от Пешавар.
— Всеки момент, казваш, така ли? В такъв случай, ако не греша, ето ги и тях.
В далечината започна да се очертава моторизираният конвой с бронирана кола начело, който напредваше бавно по новопостроения път към форта.
— Различаваш ли някого? — попита Джо.
— Един от мъжете в първата кола е в униформа на Кралските военновъздушни сили и това може да бъде само Мор-Симпсън.
— Мор-Симпсън? — рече изведнъж разтревожен Земан. — Не знаех, че ще идва. По каква работа? — Тонът му стана подозрителен.
— Ами, първо — каза Джеймс, успокоявайки го, — ако е направил това, което поисках, носи двеста кутии цигари „Плейърс“ за теб. От там нататък не е моя работа да разсъждавам върху мотивите на моите господари. Освен това виждам, че в колата до него е сър Едуин Бъроус от индийската гражданска администрация.
— Това е едно смешно съчетание — рече Земан. — Мор-Симпсън е добре известен с настояването си непокорните племена да бъдат подчинени чрез бомбардировки, а сър Едуин е готов на всичко, включително изтегляне на англичаните от границата, което може да спести пари. Ха! Мисля, че пътуването им заедно е било доста интересно!
Джеймс очевидно мислеше същото, но не държеше много човек от другата страна да му обяснява английската политика по границата.
— Какво се вижда в следващата кола? Това е додж, нали?
— Мисля, че е буик.
— Деладж — каза Земан с тон на познавач.
— Е, независимо каква марка е колата, в нея, изглежда, се намира самата Грейс Холбрук. Да, без съмнение е тя.
— Кой стои до нея?
— Предполагам, че ще трябва да е лорд Ратмор. А срещу него, обърната към нас… — Той говореше със заучена сдържаност. — Да, това е Бети. Виждаш ли я, Джо?