Първите две коли бяха отделени от другите две с камион, пълен със скаути пехотинци. Показа се третата кола.
— Багаж — рече Джо, взирайки се напрегнато. — Само багаж. Какво става, Джеймс?
— Търся да открия онзи член на групата, за когото имам най-големи притеснения, и не го виждам. Бих искал да знам, къде, по дяволите, е проклетата малка госпожичка Лайли Кобленц? Ето, идва още една кола… но в нея няма никой друг освен шофьора. Следват уланите, които оформят ариергарда. Това е всичко. А сега какво? Заповедите ми бяха изрични! Тя трябваше да пътува във втората кола с жена ми и д-р Холбрук. Дявол да го вземе! Трябваше сам да отида да ги посрещна!
— Или може би аз трябваше да отида — обади се Джо. — Не съм сигурен откъде точно започва слугуването ми.
Земан наблюдаваше как двамата мъже изразяват недоумението си, без да крие злорадството си.
— Значи са изгубили вашата богата наследница някъде по пътя, така ли?
— Пепел ти на устата! — рече ядосан Джеймс, гризейки нокътя си. — Ако се е случило такова ужасно нещо, с кариерата ми е свършено! Ще го убия този проклетник Монти Мелвил!
Джо го изгледа въпросително.
— Монти Мелвил. От девети улански. Той имаше грижата да докара конвоя при нас. Ето го и него! Перчи се на коня си пред войниците. Какво, по дяволите, си направил с нея, Монти? Предполагам, че проклетото момиче едва ли ще пътува заедно със скаутите? — каза той, загледан в камиона, пълен със скаути, по средата на колоната.
И тримата се загледаха нататък.
— Няма я там.
— Може да е променила решението си — рече с надежда Джо. — Може пък да е останала, за да се запознае със забележителностите на Пешавар?
— Това е единственото обяснение и какво облекчение ще бъде, ако е така! — съгласи се Джеймс. — Въпреки че би трябвало да ме уведомят за това, когато се обадиха по радиото, за да ми кажат, че тръгват.
Земан оглеждаше внимателно конвоя с ястребовия си поглед. Изведнъж той се засмя.
— Дамата, чиято липса толкова ви вълнува, да не би да е млада, русокоса, стройна и капризна? Така ли е? Тогава се опасявам, че имам лоша новина за вас!
Той посочи надолу, където кавалеристите, скривани отчасти от облака прах, започнаха да се виждат по-ясно.
— Чувах, че ще бъдем удостоени с присъствието на един английски кавалерийски полк. Рядко, но не и непознато явление в тази част на света, а ето ги и тях. Но това не е всичко! Когато докладвам на емира, дали да му кажа, че англичаните са толкова закъсали напоследък, та вербуват жени за кавалерията? — Той избухна в смях. — Вгледайте се в центъра на този боен отряд и мисля, че ще откриете това, което търсите!
Джеймс започна да се взира още по-напрегнато.
— Мама му стара! — изруга той. — Проклето момиче! Как, по дяволите, се е озовала там? Ще го убия този Мелвил, когато ми падне! Как е позволил такова нещо?
— Мисля, че не трябва да се безпокоиш — рече Джо. — Според мен тя е на сигурно място. Не мога да си представя по-сигурно в границите на Британската империя. Независимо от това ще сляза долу, за да посрещна проклетото момиче.
— Мисля, че ще е по-добре да остана тук с Джеймс — каза Земан, — въпреки че трябва да призная, че съм много любопитен да се запозная с тази истинска перла. Може да се смути, като види космат туземец като мен. Сигурен съм, че са я предупредили за „подобни хора“.
— Ако е така, явно не е обърнала внимание на предупреждението.
Възмутен, Джо се спусна, трополейки по стълбите към двора, качи се на приготвения за него кон и излезе през портата на форта. Спря за малко в градината, наведе се, откъсна две рози и ги мушна в еполета си. Отправи се в лек тръс по пътя, за да посрещне приближаващия конвой. Минаваше покрай всяка кола с нещо средно между поздрав и махване с ръка, приветства въоръжените скаути в камиона и най-накрая се изправи срещу войниците от Девети улански полк, водени от Монти Мелвил. Защитена отвсякъде от тази внушителна сила, зачервена, с разпиляна коса и с взет назаем улански шлем на главата, с черни очила, вдигнати върху влажното чело, неговата довереница яздеше, здраво възседнала коня. Повдигна развълнуваното си лице към него, а той изля гнева си върху нея.
— Какво, по дяволите, правите? — запита Джо, едва подбирайки думите си от яд. Насочи властно пръст към нея, давайки да се разбере, че иска тя да се отдели от групата.
— Олеле-е-е! — Гласът й прозвуча бодро, безгрижно и съвсем по американски. — Предполагам, че вие сте моят полицай, командир Сандиландс! — рече тя, извеждайки коня си от групата. Ако искате да знаете, те се опитаха да ме поставят в — как я наричаха? — щабната кола! Но аз не се съгласих. Не съм била всичкия път от Чикаго, за да се возя в деладж. Ау! Беше страхотно! Това е начинът да се пътува из тази страна! — Тя се усмихна широко на възхитените английски кавалеристи.