Полковникът се обърна към Нийл:
— Поеми командването тук, Нийл. За всеки случай ще отида с момчетата. — Погледът му се спря на намиращия се наблизо младши офицер. — Хей, Джок, искаш ли да погледнеш афридите по-отблизо? Хайде, тръгвай тогава!
Приведени, хората от притеклия се на помощ отряд се разпръснаха по голите хълмове под прикритието на трите картечници. Нийл ги наблюдаваше едновременно горд и изпълнен с тревога. Ето, в такива случаи се берат плодовете от месеците подготовка. Колко пъти бяха атакували, бяха се отбранявали и отстъпвали по познатите хълмове около форта. Но сега бяха изправени пред суровата реалност.
Двете групи се срещнаха под сянката на „Цицата“. Напукана и рушаща се от стотиците лета под палещото слънце и стотиците сурови зими, от „Цицата“ беше останало малко, като се изключи нейният купол, който напомняше, че някога е била тиха божия обител по тези хълмове. Това някога спокойно, излъчващо ведрина място сега можеше да послужи за не особено надеждно прикритие на притеклата се на помощ бойна група и изпадналия в трудно положение патрул.
След кратки потупвания по гърбовете вместо поздрав и въздишки на облекчение, при срещата на двете групи започна внимателно преброяване на хората.
— Я да видим какво ще покажат цифрите — каза полковникът. — Хайде да разберем кой е тук и кой липсва, преди да тръгнем. Обаче побързайте. Не искам да оставам тук повече, отколкото е необходимо.
Докладваха му.
— Убити са четирима скаути и има петима ранени, които ще могат да вървят, ако решим да тръгнем. Джеки е тежко ранен, но мисля, че ще можем да го вземем с нас. — Последва дълга пауза. — Липсва Хари.
— Някой да знае какво е станало с Хари?
— Последния път, когато го видях, превързваше рамото на Джеки. Би трябвало да се движи зад нас. О, господи! Знам какво му се е случило, бедният! Отрязали са му пътя и е трябвало да заобиколи през сухото дере, а после да се покатери по един скалист склон.
— Някой бил ли е с него? Ти? Ахмад! — Полковникът лесно премина на пущу и продължи: — Видя ли какво стана?
Оказа се, че тримата мъже, които са били с него, бяха успели да се изкатерят по скалата. Единият беше леко ранен, друг имаше рана на лицето от отхвръкнало парче камък. Обаче Хари беше ранен, докато се катерел по скалата, и беше паднал в подножието й. Бяха го ранили в рамото и не можеше да използва едната си ръка. При падането си беше счупил крака на две места.
Хари се беше опитал да продължи, но крайниците не му се подчиняваха. В джоба на панталона си имаше хапче с отрова, но не можеше да бръкне, за да го вземе. Годините, които беше прекарал в служба по границата, очертаваха положението, в което се намираше с пределна яснота. Ако имаше късмет, го деляха само няколко часа от смъртта, но ако нямаше, това щеше да стане след няколко дни. Непосредствен, почтен и добродушен, Хари беше харесван от всички, а хората му направо го обичаха. Войниците от местното пущунско племе, които командваше, бяха също толкова непосредствени като него. Нямаха колебания за това, което трябваше да направят. Метнали пушките си на рамо, те се канеха да се върнат обратно и да го измъкнат, но полковникът погледна още веднъж към терена, по който трябваше да минат. Хари лежеше в края на широкото не повече от четири-пет метра дере, от двете страни на което се издигаха стръмни скали с африди по тях, всеки от които имаше идеална позиция за стрелба, и спасителната група трябваше да премине под дъжд от куршуми. Подобен избор означаваше сигурна смърт.
— Трябва да дам заповед. Остави! — нареди полковникът. — Остави! Приготви се за отстъпление.
Джок изтри зачервеното си лице. Ръцете му трепереха, а зениците на очите му все още бяха разширени от спомена за преживяния ужас при бясното тичане насам.