„Проклета страна! — каза си той наум още веднъж. — На кого му е притрябвало това проклето място? И тези хора? За бога, оставете ги да се избиват помежду си, както винаги са го правили, и то колкото може по-бързо!“
Погледна, примигвайки, към хълмовете. Дали си въобразяваше, или стрелбата на противника започваше да стихва? Беше почти здрач, а тук, на тези хълмове, се мръкваше бързо. Дали са решили, че е достатъчно за днес и са си отишли у дома да пият чай? Вероятно не им се искаше да отвръщат на огъня на картечниците. Беше чувал, че афридите, подобно на всички пущунски племена, са много добри тактици. Със сигурност бяха смели планински бойци. Нямаше по-смели от тях, но бяха предпазливи и знаеха кога да отстъпват. Имаха способността да изчезват из хълмовете така внезапно, както се появяваха. Тяхната стратегия беше да пестят куршумите и хората си за следващата битка. Ослуша се обнадежден. Да, сигурно това са направили. Измъкнали са се, докато светлината още позволяваше да се върви бързо. Той би направил същото.
Мъжете се бяха смълчали, подчинявайки се на заповедта на полковника да се приготвят за изтегляне до първоначалната позиция, отдалечена на половин миля, откъдето биха могли да изминат петте мили до базата си във форт Хамилтън под прикритието на тъмнината. Ранените бяха превързани и хората, които щяха да носят носилката, се събраха.
Тишината се разкъса от слаб писък, идващ на пресекулки. Скован от страх, Джок каза:
— За бога, какво беше това? — Неговите колеги офицери не го погледнаха в очите. — Какво, по дяволите, беше това? — попита отново той.
— Това е Хари — каза накрая един от тях.
Писъкът се повтори няколко пъти. Острият тон рязко премина в гъргорене. Смълчаната рота методично вършеше работата си, а хората хвърляха от време на време безизразни погледи към командира. Обаче за Джок вцепеняващият ужас и чувството за безпомощност бяха заменени от силен гняв. Беше се запознал с Хари съвсем наскоро, но той се отнесе към него любезно още при пристигането му във форта, където беше прикрепен към скаутите. Държеше се гостоприемно, окуражаваше го и се шегуваше, а сега агонизираше в ужасни предсмъртни мъки. Младшият офицер беше шотландец и освен това беше жител на високите плата. Научен да ловува от малък, слушал много разкази за доблестта на предците си, той се смяташе за не по-малко способен от останалите. Отчаяният вик в тъмнината се чу пак, вече придружен от смях, приглушен от разстоянието, но циничен и подигравателен.
Това беше прекалено за Джок. Той се огледа, за да прецени как върви подготовката наоколо, след което започна бавно да отстъпва назад, докато се скри в тъмнината. Подтикван от гняв и омраза, навлезе в хълмовете, припомняйки си местността, която беше огледал внимателно през деня. Отбелязваше си случайно запомнени ориентири, възползваше се от естествените прикрития на пресечения терен, прилагаше уменията, на които се беше научил още в детството си по хълмовете на Тросач. Напредваше толкова бързо, колкото му позволяваше предпазливостта, към зловещото дере, на дъното на което Хари агонизираше. Сега писъците станаха толкова ясни, че бяха направо непоносими. Чуваше се дори как плаче.
Никой не беше стрелял по него от зъберите отгоре. Дали всички бяха слезли долу, за да се наслаждават на мъченията? Приклякайки зад един голям камък, той провери пистолета си и опипа дръжката на кинжала, който носеше пъхнат в чорапа си и с който до този момент само се беше перчил, подготвяйки се за атака. В гърдите му закипя заслепяващата бойна ярост на неговите прадеди пикти2 и ръцете му, които по време на надбягването под обстрел до „Цицата“ неудържимо трепереха, сега не трепваха. Подобно на сянка, пълзяща сред сенките на дерето, той се прокрадна напред, докато пред него се откри гледката в подножието на скалата.
Две високи фигури с тюрбани на главите се бяха навели над тялото, което лежеше между тях на земята. В ръцете им блеснаха ножове и Хари простена. Смеейки се, един от тях отиде до трънлив храст наблизо и отчупи една клонка. Стомахът на Джок се сви. Разбра какво правеха. Не го беше вярвал, мислейки си, че това е стара войнишка история, имаща за цел да плаши новобранците. Смъртта от хиляда порезни рани, предизвиквана със специална пущунска изтънченост. Във всяка рана вкарваха трева и тръни. Огледа се бързо наоколо. Бяха само двама. Защо само толкова? Защо двама бяха останали назад при общото отстъпление? Доброволци ли бяха? Експерти? Нощна смяна, оставена със заповед да удължи предсмъртните мъки на човека до сутринта, докато всички се съберат, за да им се насладят?