Бяха се срещнали на Западния фронт. Джеймс си спомни ужасния окоп под хребета при Пасченделе и думите на своя командир:
— Кралските шотландски стрелци трябва да пристигнат на фронтовата линия от дясната ти страна. Първата ти работа е да установиш връзка с тях. Не мога да ти дам никакви допълнителни хора и ще трябва да се справиш възможно най-добре с това, с което разполагаш. Не знам нищо за тези момчета… сред тях има хора от граничните райони… жители на низините… и всякаква сбирщина от Глазгоу… Но вероятно ги бива. Заеми се сам с тази работа. Остави командването на Бил и си проправи път надясно, докато намериш нещо солидно. Не мога да ти кажа нищо повече, освен да ти пожелая късмет! Ето, преди да тръгнеш, удари една глътка от това! — Той му подаде питието, от което може би беше имал най-много нужда през живота си. Сребърна плоска манерка. Забеляза, че имаше надпис „Суейн, Едни и Бригс — Лондон“, но сега беше пълна с уиски „Гленфидич“, един малък лондонски разкош сред калта и вонята.
Подкрепил се по този начин, той тръгна напред в тъмнината начело на едно отделение, като се хлъзгаше, псуваше и газеше до колене в калта под дъжд от мини, опасно осветяван от ракети, надяващ се при всеки завой на траншеята да срещне дошлите на помощ стрелци. Най-после видя набитата фигура на един часовой, седнал на първото стъпало. Джеймс го поздрави, когато зави зад ъгъла. Не последва отговор. Отиде напред и разтърси човека за лакътя. Може и да беше верен до смърт, но мъртъв. Джобното фенерче на Джеймс освети измъчено лице, мъртво от доста време. Но точно в този не съвсем подходящ момент най-после се чуха нови гласове, влачене на ботуши в калта и се показа един мъж.
Фенерът на Джеймс освети познатата кокарда на фуражката, спря се на отличителния знак и на нафуканото мото — Nemo me impune lacessit — „На никого, който ме е предизвикал, не му се е разминало!“. Джеймс го преведе и се усмихна, когато под фуражката лъчът освети черна къдрава коса, примигващи на светлината черни очи върху слабо и изцапано от пушека лице, както и блясъка на белите зъби, показали се в гримаса, предизвикана от лъча на фенера. „Не мога да кажа, че не съм бил предупреден“, помисли си Джеймс.
„Какво бихте казали на напълно непознат човек в място като това?“ Това, което Джеймс каза, протягайки мръсната си ръка, беше:
— Доста далеч си от границите?6
— Майната им на границите — беше отговорът. — И свали този проклет фенер!
Това беше всичко, което двамата имаха време да си кажат, защото в този момент един германски минен снаряд профуча тежко над линията на фронта, удари се в парапета и падна право в траншеята на няколко метра от тях. Те се хвърлиха заедно на земята и прекараха останалата част от войната, сражавайки се рамо до рамо, а понякога и гръб до гръб, и двамата изумени, че са оцелели. Джеймс, по-смелият от двамата, излезе от войната без драскотина. Джо, по-пресметливият и по-загрижен както за собствения си живот, така и за този на хората си, не можа. Рана в главата го извади от строя за известно време, но не и от войната. Раняването му съвпадна с пълното рухване на руския фронт. Болшевишкото проникване в руските императорски части беше забелязано и хората започнаха да казват: „Щом като може да се случи при тях, същото може да стане и с индийските части на Западния фронт. Швабите са изкусни пропагандатори, нали ги знаете.“ Джо беше изтеглен от бойните части и беше прехвърлен в една авангардна операция на военното разузнаване за откриване и противодействие на пропагандаторите. Неговата съобразителност, владеенето на чужди езици и личното познаване на бойната обстановка му донесоха успехи и признание, а когато след войната реши да постъпи в полицията, способностите му не бяха подминати.
Джеймс го беше казал под шеговита форма, но това беше самата истина и той беше любопитен да узнае тайната за бързото издигане на неговия стар приятел до сегашния му пост в полицията. Спомни си подигравките, с които той и други приятели бяха приели решението на Джо да напусне армията и да стане полицай.
„Ало, ало, ало! К’ва е таз работа, там?“ — казваха вместо поздрав те, когато се случеше да срещнат Джо, и Джеймс се беше възхитил от търпението, с което неговият приятел посрещаше тези поздрави.