Двадесет и шеста глава
Беше късно, отдавна минаваше полунощ. Бранди лежеше сама в леглото си и не можеше да заспи. Чувстваше се изморена, но това не беше необичайно. Трябваше да поспи, а сънят все не идваше.
От онзи съдбовен ден, в който Рейф се бе прибрал по-рано, той не бе спал с нея и не бе показал никакъв признак на обич. Преди това Бранди бе смятала, че да живее с него е трудно, но сега беше направо непоносимо. Нощ след нощ тя го чакаше да дойде в леглото й, но той не се появяваше. Понякога през нощта тя чуваше звук от конски копита и виждаше как се отдалечава в тъмнината. Тя не знаеше кога се прибира Рейф след тези нощни разходки, защото винаги заспиваше, преди да дочака завръщането му. Сърцето я болеше и тя се чувстваше нещастна, защото беше уверена, че през тези самотни нощи той търсеше топлината на леглото на Мирабел. Бранди не можеше да понесе мисълта, че Рейф се намираше в прегръдките на красивата вдовица, но не можеше да направи нищо, за да промени това. Очевидно беше, че той повече не желае да има нищо общо с нея.
Промяната в отношенията им не беше останала незабелязана за майка й. Когато тя бе направила забележка за отделната спалня, която сега имаше Бранди, тя беше измислила някаква история, че той бил свикнал да живее сам в продължение на толкова дълго време и сега имал нужда от малко уединение. Либи изглежда й повярва, но понякога Бранди се питаше дали наистина беше така.
Дните минаваха еднообразно. Тя си наложи да си намира достатъчно работа, за да няма много време да мисли. От време на време Клер изпращаше по някоя бележка, за да й разкаже как вървят нещата с Марк и децата, но ако се изключеше това, животът на Бранди беше монотонен. Прикриването на бременността й от всички се беше превърнало в основна цел на живота й.
Бранди въздъхна и се обърна на другата страна, опитвайки се да се настани по-удобно, но намери не спокойствие, а само отчаяние и страх за бъдещето на бебето си.
Рейф седеше в кабинета си и пресушаваше поредната чаша с уиски. Той вдигна празната чаша и се загледа в нея на светлината на лампата. Имало бе време в живота му, когато няколко питиета му бяха помагали да види по-ясно нещата, но това време беше отминало. Той разчиташе на алкохола от дни, а все още нищо не му се бе изяснило. Напротив, животът му беше станал много по-сложен.
Той все още я обичаше…
Рейф се беше опитал да отрече това. Беше се опитал да не обръща внимание на чувствата, които го обземаха всеки път, когато я видеше, но не беше успял да се скрие от истината. Той обичаше Бранди и всичкото уиски на света не беше в състояние да заличи тази истина.
Понечи да си налее още една чаша, но реши да не го прави. Изминалите нощи му бяха показали, че това не помага. Може би щеше да заспи за няколко часа, но когато се събудеше, мъчението щеше да започне отново.
Рейф отблъсна чашата встрани и се изправи. Той се олюля леко, след което се окопити и се ухили глуповато на образа, който бе създал опияненият му мозък. Капитан на собствения си кораб… Господар на съдбата си…
Рейф изсумтя презрително. Той не можеше да овладее дори чувствата си, камо ли пък да бъде господар на съдбата си!
Бранди…
Тя отново се намеси в мислите му и той усети топлина да се надига в тялото му. Дори след всичко, което се беше случило, Рейф все още не преставаше да я желае. Никога не бе познавал такова щастие, както когато я бе любил. Той бе мислил дали да не потърси Мирабел и дори през няколко нощи бе стигнал на половината път до къщата й, но в крайна сметка бе продължавал да язди бясно напосоки, опитвайки се да намери спокойствие за душата си.
Бранди…
Образът й упорито отказваше да бъде прогонен от мислите му. Рейф си спомни колко нервна бе била тя по време на първата им брачна нощ и как той бе излъгал при играта им на покер със събличане. Спомни си за нейната невинност и за реакциите й. Спомените за сладките й целувки, за копринената й кожа и за това колко щастлив се бе чувствал слят с нея, го възбудиха неимоверно. Той се бе надявал, че алкохолът ще притъпи нуждата му, но беше сбъркал. Колкото и да я презираше, Рейф все още я желаеше.
Подтикнат от демони, които не можеше да пропъди, Рейф излезе от кабинета си и тръгна по стълбите към втория етаж. Той не се спря пред вратата на Бранди, а направо я отвори рязко и застана на прага, втренчен в жена си, която лежеше в леглото на майка му.
— Рейф…? — Бранди тъкмо беше започнала да се унася, когато вратата се беше отворила. Тя се стресна и седна в леглото, притиснала завивките към гърдите си.
Рейф стоеше неподвижно на прага. Докато беше идвал насам, той бе решил, че нищо няма да му попречи да се люби с Бранди. Но сега, докато стоеше и я гледаше, споменът за майка му се върна с такава сила, че страстта и нуждата му се изпариха мигновено. Той не помръдваше от мястото си и продължаваше да я гледа безизразно. След това се обърна отвратен и се отдалечи.