В продължение на един миг след отварянето на вратата Бранди не бе знаела какво да мисли. Тя бе изпитала слаба надежда, че Рейф бе дошъл, защото не можеше да живее без нея, защото я желаеше и я обичаше, но бързо беше пропъдила тази мисъл. Това беше истинският живот, а не някаква детинска фантазия. След това той си бе тръгнал, без да продума, оставяйки я да се чувства още по-ужасно отколкото когато бе влязъл.
Бранди стана от леглото, затвори вратата и я затисна с цялата тежест на тялото си, преди да бъде разтърсена от безмълвни ридания. Тя не знаеше колко дълго щеше да издържи така. Да работи като прислужница някъде, сигурно щеше да бъде по-добре, отколкото да продължава да живее по този начин. През целия си живот бе смятала, че най-лошо е да не знае с какво ще си изкарва прехраната на следващия ден, но сега беше научила един горчив урок и знаеше, че беше грешила. Бранди предпочиташе да бъде гладна и да знае, че е обичана, отколкото да притежава всичко, което можеше да се купи с пари, но да бъде самотна и мразена.
Тя се върна в леглото и се сви под завивките, сложила едната си ръка върху извивката на стомаха си. Тази нощ не можа да заспи.
Следващата седмица Рейф се върна в къщата рано през един следобед. Трябваше да замине по работа в Сейнт Луис и трябваше да подреди някои документи преди това. Либи седеше в дневната и стана да го посрещне, когато той влезе в къщата.
— Е, това ако не е приятна изненада — каза усмихнато тя. Либи уважаваше зет си и се притесняваше от хладината, която беше забелязала в отношенията му с Бранди.
Рейф не можа да се въздържи да не й се усмихне в отговор. Тя наистина беше единственият слънчев лъч в мрачното му ежедневие.
— Утре заминавам за Сейнт Луис и трябва да свърша малко работа тук преди това.
— О, значи пак ни напускаш… — Либи беше разочарована и не можа да го прикрие.
— Не се тревожи. Ще се върна.
— Обядът е почти готов. Искаш ли да обядваш с мен? Напоследък ми се случва да се храня все сама.
— С удоволствие бих обядвал с теб, но защо казваш, че напоследък се храниш сама? Къде е Бранди? — попита той.
— През последните няколко дни тя не се чувства добре, въпреки че сигурно не ти е казала, защото не е искала да те тревожи.
— Не се чувства добре ли? — Той се намръщи при мисълта, че Бранди може би беше болна. — Какво й има?
— Не ми казва, но забелязах, че е малко бледа и си почива много следобед.
Тилда се появи да каже на Либи, че храната е сервирана, и Рейф я уведоми, че също ще обядва. Двамата с Либи се нахраниха спокойно, като говореха за всичко, освен за Бранди. Когато свършиха, Рейф стана и се извини.
— Ще отида да видя как е жена ми, след което ще се заема с работата си.
— Надявам се да успееш да свършиш всичко.
Рейф остави Либи в трапезарията, качи се до спалнята на жена си и спря пред вратата. Той се поколеба и се зачуди какво точно трябваше да направи. Ако тя спеше и той почукаше, щеше да я събуди, а Либи бе казала, че тя не се чувства добре. Мисълта, че Бранди може би страда, го разтревожи и му се прииска да се увери, че всичко беше наред, преди да отпътува за Сейнт Луис. Рейф отвори предпазливо вратата и влезе в стаята.
Видът на Бранди, която спеше свита на кълбо, не му повлия така, както през онази нощ, когато бе прекалил с пиенето. Той застана до леглото и погледът му се плъзна по Бранди. Тя беше облечена само в нощница, а леката завивка се беше свлякла върху бедрата й. Рейф веднага забеляза, че Либи бе права. Бранди изглеждаше бледна, крехка. Погледът му се плъзна по-надолу и тогава той забеляза подутия й корем.
Докато гледаше втренчено доказателството за бременността й, Рейф усети прилив на радост. Бранди не беше болна. Тя носеше неговото дете! Той се чудеше как така не бе забелязал това досега.
Когато вълнението му премина, Рейф се изправи пред реалността. Бранди бе искала да намери начин да се измъкне от брака им и сега вече го имаше. Това беше началото на края.
Тя се събуди бавно и видя, че Рейф е застанал до леглото и я гледа със странно изражение. Бранди бързо сграбчи завивката и покри тялото си.
— Рейф? Какво има?
— Кога смяташе да ми кажеш? — попита той.
— Да ти кажа какво? — отвърна с въпрос тя, с надеждата, че той може би не беше забелязал нищо, въпреки че нещо й подсказваше точно обратното.
— Че си бременна — отвърна Рейф.