— Ще се видим долу. Искам да оставя на Рейф бележка, за да знае защо съм направила това.
Либи кимна, тъй като знаеше, че Рейф заслужаваше поне толкова.
— Отивам да кажа на Джордж да приготви файтона.
Когато майка й излезе, Бранди се зае да съчинява бележката за Рейф. Това й отне доста време, но най-накрая писмото беше готово. Когато мастилото изсъхна, тя пъхна бележката в плик и го остави на нощното шкафче в спалнята на Рейф. Бранди се надяваше, че той щеше да я разбере, но нещо й подсказваше, че надеждите й бяха напразни. Тя се радваше, че щеше да бъде далеч от него, когато той прочетеше писмото.
Бранди и майка й се държаха съвсем естествено и изглеждаха щастливи, докато напускаха Белерайв. Нито една от тях не се обърна да погледне назад.
Пътуването до града беше изнервящо, защото Бранди се страхуваше, че Рейф може да се появи неочаквано всяка минута и да осуети бягството й. Когато стигнаха до пристана, те освободиха файтона и провериха разписанието на кораба на Бен.
Оказа се, че Бен щеше да бъде тук след един ден. Те използваха по-голямата част от парите си, за да си купят билети за един кораб, които тръгваше същия следобед за Мемфис. Бранди знаеше, че семейството на Бен живееше там и щяха да успеят да го намерят, когато се прибереше у дома си. Тя се надяваше, че той можеше да ги отведе някъде, където те щяха да започнат нов живот.
Късно следобед корабът им напусна Начез. Либи остана в каютата им, но Бранди излезе на палубата и се загледа в града, докато той не се изгуби от погледа й. Тя се чудеше дали някога отново щеше да види Начез.
Двадесет и седма глава
— Бранди? Либи? Какво се е случило? — попита Бен, докато влизаше запъхтян в стаята в евтиния хотел, в който двете жени бяха отседнали в Мемфис.
— Толкова се радвам, че дойде — каза Бранди и го прегърна. — Страхувах се, че може да не получиш съобщението ни.
— Предадоха ми го веднага щом слязох на брега. Още не съм се прибирал у дома. Защо сте тук?
Бранди го хвана под ръка, готова да му каже истината.
— Напуснах Рейф. Трябваше да го направя.
— Мислех, че щеше да бъдеш щастлива…
— Седни. Това е дълга история.
Бен се настани на един стол до Либи и изслуша внимателно разказа на Бранди. Когато тя свърши, той се беше намръщил.
— Знаех, че нещо между вас не е наред. Имах предчувствие…
— Знам. Исках да вярвам, че ще успея да се справя сама, но сега, когато съм бременна, вече е твърде късно. Трябва да мисля за бебето си.
— Разбирам те. Какво искаш да направя? Само ми кажи и ще го имаш.
Бранди погледна просълзена най-добрия си приятел.
— Трябва да се установим някъде, където Рейф не може да ни намери. Все ще успея да си намеря някаква работа. Ще изплащам дълга си към Рейф на вноски. Длъжница съм му и имам намерение да се разплатя с него. Само че не мога да му дам детето си. Не мога…
— Всичко ще бъде наред — увери я Бен, който вече беше започнал да мисли къде можеше да ги настани. Мястото трябваше да бъде такова, че Бранди да не прави впечатление, когато бременността й напредне. — Имам приятели, които притежават пансион в Сейнт Луис. Сигурен съм, че ще успея да ви намеря стая там.
— Но Сейнт Луис… — Бранди изглеждаше нервна при мисълта, че трябваше да се върне в града, в който се беше омъжила.
— Градът е голям.
— Благодаря ти.
— Трябва да остана в Мемфис тази вечер и ще отпътувам утре следобед. Защо не дойдете на вечеря у дома? — покани ги Бен, който знаеше, че семейството му щеше да се зарадва да се види отново с тях.
Рейф не беше в добро настроение, докато изминаваше последните няколко километра до Белерайв. През цялото време, докато бе отсъствал от плантацията, той бе мислил само за Бранди и се дразнеше, че не можеше да я забрави. Каза си, че щеше да му се наложи да я изтърпи още само няколко месеца, след което тя завинаги щеше да напусне живота му. Рейф бе смятал, че мисълта за живот без нея щеше да го накара да се почувства доволен, но не стана така. Настроението му стана още по-мрачно, когато сви по пътя, който водеше към къщата.
— Добре дошъл у дома, господин Рейф — поздрави го Джордж от верандата.
— Здравей, Джордж. Къде са всички?
— Всички ли, сър?
— Бранди и госпожа Либи.
— Ами, няма ги, сър.
Рейф се закова на мястото си и се втренчи в слугата.
— Къде са?
— Отпътуваха един ден след вас. Казаха, че отиват на гости на някакви приятели край реката.
— Какви приятели? — Доколкото Рейф знаеше, двете жени нямаха приятели, които живееха край реката.