— Не казаха, сър, но госпожа Морган остави писмо за вас в стаята ви.
Рейф мина покрай иконома, без да каже нищо повече. Той се качи на горния етаж, влезе в спалнята си и грабна плика от нощната масичка. Рейф изруга и го разкъса.
Скъпи Рейф,
Когато четеш това писмо, ние с мама вече няма да сме тук. Съжалявам, че трябваше да си тръгна по този начин, но не можех да понеса да остана в Белерайв, като се има предвид какви са отношенията ни.
Знам, че все още съм ти длъжница, и ти давам думата си, че дългът ми ще ти бъде изплатен. Аз обаче не мога и няма да го платя с детето си. Дългът е мой,, а не на бебето ми. Не мога да оставя детето си да израсне като теб, да вярва, че е нежелано и не е обичано от майка. Искам си бебето. Вече го обичам и не мога да си представя как бих живяла без него.
Моля те, не се опитвай да ме намериш. Не мисля, че би било добре да се виждаме отново. Една такава среща ще бъде твърде болезнена и за двама ни..
Желая ти щастие.
Докато четеше и препрочиташе бележката, Рейф усети как в него се надига силен гняв. Бранди си беше тръгнала. Всъщност тя беше избягала от него.
— Джордж! — изрева той.
Икономът се появи на вратата на стаята му.
— Кога замина тя?
— Един ден след вас, сър.
Рейф изруга свирепо.
— Да оседлаят коня ми!
— Веднага, господине.
Рейф застана в средата на стаята си. Чувстваше се напълно объркан, а това не му се нравеше. Той тръгна по коридора към стаята на Бранди и когато влезе, откри, че всичките й дрехи си стояха на мястото. Тя не беше взела нищо купено от него. Беше оставила дори кутията за бижута. Той се отправи назад и по пътя хвърли един поглед в спалнята на Либи. Шалът, който й беше подарил, бе сгънат грижливо и оставен върху леглото. Рейф изпита ужасното чувство, че беше загубил нещо много скъпо. Те си бяха тръгнали. Той бе останал сам.
Въпреки гнева си, Рейф знаеше откъде трябваше да започне търсенето. Първо щеше да отиде при Марк и Клер, за да провери дали те не бяха говорили с Бранди или не я бяха виждали през последната седмица. Надяваше се усилията му да имат резултат. Бранди имаше толкова голяма преднина, че можеше да се окаже почти невъзможно да я намери без някой да му подскаже къде трябваше да я търси. Но той щеше да я намери. Тя носеше неговото дете. Рейф не можеше да я остави да си тръгне.
Конят му беше доведен и той се метна на седлото и се отправи към дома на Марк. Когато най-накрая спря пред къщата на приятеля си, конят му беше капнал от умора, но Рейф изобщо не забеляза това. Той можеше да мисли само за едно нещо — да намери Бранди.
— Рейф? Какво правиш тук? Нещо лошо ли се е случило? — попита го Марк, който излезе да го посрещне.
— Заради Бранди е. Да си я виждал или да си говорил с нея напоследък?
— Не, не съм. Защо?
Клер се появи на вратата заедно с децата.
— Какво се е случило с Бранди? — попита разтревожено тя.
— Току-що се върнах от Сейнт Луис и открих, че я няма.
Клер клекна пред Мери и Джейсън.
— Деца, защо не отидете да си поиграете, докато аз си поговоря с чичо ви Рейф?
— Разбира се! — Двете деца побягнаха, доволни, че не им се налагаше да учат.
Клер слезе при мъжете. Тя знаеше, че в тази къща беше само служителка, но това беше нещо различно. Бранди беше нейна приятелка.
— И не знаеш къде е отишла? — попита Клер, когато забеляза колко мрачно беше изражението на Рейф.
— Не, и точно затова дойдох тук. Мислех, че може би вие имате представа къде бих могъл да я намеря.
— Кога е заминала?
— Преди повече от седмица.
Клер го притисна още малко.
— Защо? Вие двамата бяхте толкова щастливи заедно.
Рейф погледна първо Клер, а след това и Марк и реши, че трябваше да им каже истината.
— Мисля, че има някои неща, които вие двамата трябва да научите.
Марк предложи да отидат в кабинета му, за да поговорят на спокойствие. Когато тримата се настаниха удобно, Рейф им разказа цялата история.
— Ти си изнудил Бранди да се омъжи за теб? — Марк се втренчи в приятеля си, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Тогава идеята ми се струваше добра. В крайна сметка, нали ти самият каза, че тя би била идеалната съпруга. Но аз си мислех, че ако се оженя за Бранди, ще мога да се справя с всички онези жени като Лоти Димърз, които не ме оставяха на мира, като същевременно ще се сдобия и с дете.
— Но ти си искал Бранди да си тръгне, след като роди — каза Клер, като го гледаше тъжно. — Сигурно си разбирал колко жестоко е това.
— Сега вече го разбирам, но тогава… Повечето жени, които познавам, бяха същите като майка ми — студени, суетни егоистки. Майка ми ни напусна, когато бях дете, защото не искаше да има нищо общо с баща ми и с мен. Когато Бранди се съгласи с условията ми, аз реших, че и тя е такава. Сега обаче осъзнавам, че съм сгрешил… за много неща.