— И какво смяташ да направиш?
— Ще се опитам да я намеря.
— Но защо? — прекъсна ги Клер. — Щом не я обичаш, защо искаш да я върнеш? Защо просто не я оставиш на мира? Не мислиш ли, че вече си я измъчил достатъчно? Ти си й наложил брак, които не е искала. Опитал си се да й отнемеш детето. В писмото си тя ти е дала дума, че ще ти изплати дълга. Защо тогава просто не я оставиш на мира?
Рейф се втренчи в Клер. Истината в думите й беше болезнена. Той знаеше, че трябваше да направи точно това, което тя искаше, но имаше един малък проблем… Не можеше.
— Просто не мога да я оставя да си отиде, Клер.
— И защо не? — отвърна тя, решена да го принуди да признае истината.
Рейф вдигна поглед към нея и произнесе с мъка думите.
— Защото я обичам, а тя носи моето дете.
Клер се усмихна широко. Тя осъзнаваше колко много му бе струвало това признание и му се възхищаваше за смелостта да го изрече.
— Прекрасно е, че я обичаш. Просто е срамота, че ти беше необходимо толкова много време да осъзнаеш това. Казвал ли си й какво изпитваш към нея?
— Не. Имах намерение да го направя, когато се върна от Нови Орлеан, но тогава я намерих облечена като госпожица Бранди, готова да бъде домакиня на някаква игра на покер. Тогава тя ми каза, че го правела само защото искала да спечели достатъчно пари, за да се измъкне от брака си с мен.
— Разбира се, че е трябвало да ти каже това, особено след като току-що е открила, че е бременна и не е искала да бъде принудена да изостави детето си.
— След това отношенията ни се влошиха и сега…
— Сега трябва да я намериш и да й кажеш, че я обичаш.
— Знам. Надявам се само да не е твърде късно.
— Кой би си помислил, че нещата могат да се усложнят толкова? — каза ухилено Марк. — Добрата новина е, че трябва да ти поднесем поздравленията си. Ще ставаш баща! Мисля, че това си заслужава да се отпразнува.
— Да оставим това за по-късно. Днес не съм в настроение за празненства.
— А би трябвало да бъдеш — каза Клер. — Ти току-що призна, че обичаш Бранди. Надявам се да я намериш скоро.
— Аз също.
— Къде смяташ да я потърсиш сега? — поинтересува се Марк.
— Ще потърся приятеля й Бен. Ако някой знае къде се намира тя, то това е само Бен.
— Желая ти успех и ако имаш нужда от помощ, обади ми се — каза Марк.
Марк и Клер изпратиха Рейф навън и останаха да го гледат как се отдалечава.
— Надявам се да я намери скоро — каза тихо Клер, като си мислеше за болката, която изпитваха Рейф и Бранди сега, разделени заради куп недоразумения. — Знам колко е ужасно да обичаш някого и да го загубиш.
Марк никога не бе чувал Клер да говори така и когато погледна към нея, забеляза изписаното на лицето й напрежение. Той беше загубил Жанет и знаеше колко болезнена можеше да бъде една такава загуба, но не бе смятал, че Клер е загубила някого, когото беше обичала. Двамата никога не бяха говорили за хората, които бяха обичали.
— Говориш, сякаш знаеш от личен опит какво е да загубиш човек, когото обичаш.
— О, да — каза тя и се изсмя горчиво. — Ужасно е, когато някой умре, както стана с Жанет, но също толкова ужасно е да загубиш любим човек заради някакво недоразумение или просто защото той не е знаел какви са чувствата ти.
Марк се сети за Рейф и Бранди.
— Ако се бяха държали честно един с друг още от самото начало, ако си бяха казали истината, може би всичко това нямаше да се случи и те щяха да бъдат щастливи.
Клер не можеше да повярва, че Марк казваше това. Тя погледна към него и забеляза, че той също я гледаше. В този миг тя разбра, че повече не може да крие чувствата си към него. Беше чакала толкова години. Беше проявила търпение с надеждата, че той ще разбере истинските й чувства. Само че това не се беше случило. Сега тя осъзна, че никога вече нямаше да й се предостави такава възможност и Клер реши да се възползва от нея. Тя нямаше какво да загуби, но можеше да спечели много.
— Марк?
— Да?
— Отдавна искам да ти кажа, но се страхувах…
— И какво е то?
— Обичам те, Марк. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.
Настъпи тишина; двамата стояха неподвижно и се гледаха втренчено.
Клер се уплаши, че беше провалила всичко. Тя се молеше да можеше да си върне всяка изречена дума!
— Ти ме обичаш? — повтори изненадано той.
— О, да, от години. Още преди да се запознаеш с Жанет и да се ожениш за нея. Защо според теб приех с такава готовност работата при Бранди? Защо смяташ, че се съгласих да бъда възпитателка на Мери и Джейсън? Направих го, за да бъда близо до теб.