— Господин Хамптън, радвам се да ви видя отново.
Другият мъж се изправи и двамата се ръкуваха.
— Едно питие?
— Не, господин Морган, благодаря. Знам колко бързо искахте да получите тази информация и затова дойдох тук веднага след пристигането на кораба ми.
— Оценявам това. Е, какво разбрахте?
— Капитан Роджърз беше много предпазлив, което доста затрудни задачата ми, но успях да се справя.
— И?
— И вярвам, че успях да открия съпругата ви.
— Къде?
— Двете с майка й живеят в един пансион в Сейнт Луис, сър. — Мъжът подаде на Рейф едно листче, на което беше записан адресът на пансиона.
— Отлична работа, Хамптън.
— Благодаря ви.
Рейф отключи бюрото си и извади от него един плик.
— Ето останалата половина от възнаграждението ти, заедно с премия за добре свършената работа. Оценявам дискретността ти при изпълнението на задачата.
— Радвам се, че успях да ви донеса добри новини, сър.
Джордж изпрати посетителя и когато се върна, намери господаря си да го чака във фоайето.
— Джордж, събери ми багажа и се погрижи да приготвят файтона. Бранди е в Сейнт Луис и аз смятам да я върна у дома.
— Веднага, сър! — каза щастливо икономът. Той знаеше, че в този дом нямаше да настъпи спокойствие, докато госпожица Бранди не се върнеше.
Времето минаваше бавно. Рейф се успокояваше с мисълта, че в края на пътуването го очакваше Бранди. Възможността да я види отново оставяше всичко друго на заден план.
Когато сградите на Сейнт Луис най-сетне се появиха пред погледа му, Рейф имаше чувството, че ще скочи зад борда и ще доплува до брега по-бързо отколкото корабът. Той стисна силно перилата, за да се успокои, и зачака.
По време на цялото пътуване Рейф се бе чувствал уверен, че ще успее да убеди Бранди да се върне с него в плантацията, но сега внезапно изпита ужасно съмнение. Той се уплаши, че тя може би наистина го презираше и не искаше да има нищо общо с него. Не вярваше, че това бе така, но все пак не трябваше да отхвърля с лека ръка тази възможност. Въпреки това той беше решен да отиде при нея и да й каже, че я обича, и докато не го направеше, нищо друго нямаше значение.
Рейф нае един файтон да го закара до пансиона, в който живееха двете жени. Плати на кочияша да го чака, след което се изкачи по стълбите, които водеха към входната врата на къщата, със съзнанието, че следващите няколко минути щяха да бъдат решаващи за бъдещето му. Рейф почука на вратата и зачака.
— Мога ли да ви помогна? — попита го една възрастна жена, която отвори вратата.
— Дошъл съм на посещение при две от наемателките ви, Бранди и Либи. Мога ли да вляза?
— Последната врата, горе вдясно.
— Благодаря.
Рейф се качи бързо по стълбите и мина по коридора. Той почука на вратата и чу гласа на Либи.
— Кой е?
— Аз съм, Либи… Рейф.
Настъпи тишина, последвана от стъпки, и вратата се отвори. Рейф се озова срещу Либи. Тя гледаше нагоре към него и по бузите й се стичаха сълзи.
— Ти дойде… — Либи говореше предпазливо, тъй като не знаеше каква беше причината за присъствието му тук.
— Къде е Бранди? Тук ли е? — попита нетърпеливо той. Беше дошъл чак до тук и трябваше да я види.
Либи отвори широко вратата.
— Не, няма я, но можеш да влезеш. Искам да говоря с теб.
Рейф влезе в малката стая и седна на един стол. Либи затвори вратата и седна срещу него.
— Защо дойде, Рейф?
— Искам да ви отведа с Бранди у дома.
— Защо? За да си прибереш печалбата ли?
— Не, защото мястото на една жена е до съпруга й.
— Ти никога не си й позволявал да ти бъде истинска съпруга. Постоянно си й повтарял, че не искаш такава. Защо си променил решението си? — Либи се намираше достатъчно близо до него и можа да забележи изписаната на лицето му тревога, докато той й отговаряше.
— Защото трябваше да загубя Бранди, за да осъзная колко много означава тя за мен и колко много се нуждая от нея. Обичам я, Либи. Не ми беше лесно да го призная, още по-малко пък да го осъзная. Никога през живота си не съм обичал жена и се уплаших, когато осъзнах колко отчаяно се нуждая от Бранди. Свикнал съм да бъда сам. Не съм свикнал да се нуждая от други хора или те да се нуждаят от мен. Това е нещо съвсем ново за мен.
— И?
— И открих, че след като веднъж съм го преживял, вече не искам да живея без това чувство.
Отношението на Либи се смекчи, защото тя чувстваше, че думите му са искрени.
— Ти наистина я обичаш, нали?
— Да, госпожо. Повече от всичко и не мога да понеса мисълта да живея без нея.
— Е, защо тогава се забави толкова? — попита Либи и се разсмя.
Рейф изглеждаше изненадан от думите й.