— Наложи се да наредя да проследят Бен, за да ви открия. Когато отидох да се срещна лично с него, той не пожела да ми помогне с каквото и да било. — Рейф потърка челюстта си, когато си спомни за срещата с капитана.
— Бен е добър човек. Той също обича Бранди. Радвам се, че дойде, Рейф, но трябва да ти кажа нещо. Бранди е моя дъщеря. Детето, което тя носи, е мое внуче. Не искам това дете да израсне нежелано и без да бъде обичано. Аз отгледах Бранди без баща, но й дадох обич. Няма да стоя и да гледам как това дете се използва като залог в борбата между вас двамата.
— Разбирам те, Либи, и ти обещавам, че ако Бранди не желае да има нищо общо с мен, ако иска да сложи край на брака ни, аз ще се съглася.
Либи се вгледа внимателно в него и кимна.
— Вярвам в теб, Рейф. Дълбоко в душата си ти си добър човек. Но сега трябва да докажеш това на дъщеря ми.
В този миг Бранди влезе в стаята. Когато видя Рейф да седи срещу майка й, тя замръзна на мястото си.
— Махай се! — каза тихо тя. Бранди се бе зачудила чий ли е файтонът, който чакаше отвън, и сега вече знаеше.
— Здравей, Бранди — каза тихо Рейф.
— Вън! Искам да се махнеш оттук! Получил си писмото ми, нали? Ще ти върна парите! Само се махни и ни остави на мира!
— Не мога — отвърна Рейф, докато ставаше от мястото си и се приближаваше към нея.
— Мисля, че ще сляза долу за малко — каза Либи и излезе от стаята.
— Майко!
Либи обаче се направи на глуха и затвори вратата след себе си.
— Какво искаш от мен? — попита Бранди, вбесена, че Рейф бе успял да ги намери.
— Изглеждаш прекрасно, Бранди — каза той, без да сваля очи от нея.
— Искам да се махнеш оттук, Рейф. Давам ти думата си, че ще ти платя всичко до последния цент, но сега те моля да си тръгнеш… просто си върви… — Нервите й бяха опънати до крайност. Все едно, че се беше сбъднал най-ужасният й кошмар. Рейф я беше намерил и бе дошъл само за да й отнеме бебето.
— Бранди, изслушай ме, моля те. Не съм дошъл тук, за да те нараня. Дойдох, защото трябваше да те видя отново… да поговоря с теб…
— За какво? За това как ще се освободя от този брак след няколко месеца ли?
— Не — отвърна той, осъзнавайки колко дълбоко я бе наранил. — Дойдох да говоря с теб за нас.
— За нас ли? Такова нещо не съществува.
— Аз бих искал да съществува.
Той улови ръката й, но тя я издърпа, сякаш се беше опарила.
— Бранди, искам да ти кажа нещо и ако когато свърша, ти не си променила мнението си, ще си тръгна.
Тя отиде в другия край на стаята, за да се отдалечи от него. Мисълта, че все още го обичаше, беше твърде болезнена за нея. За миг, когато бе влязла в стаята и бе видяла Рейф да седи и да говори с майка й, сърцето й се беше изпълнило с радост. Той й бе липсвал, о, колко много й бе липсвал. Но сега тя се държеше предпазливо, тъй като се страхуваше, че може да издаде чувствата си.
— Бранди… — започна бавно Рейф — дойдох тук, защото те обичам.
Думите му я накараха да се напрегне, но тя не помръдна. Все още нямаше вяра нито на себе си, нито на него.
— Знам, че имаш много причини да не ми вярваш, но трябваше да ти кажа какво изпитвам към теб. Всъщност аз знаех, че съм влюбен в теб още когато се върнах по-рано от Нови Орлеан през онази вечер. Тогава се бях подготвил да ти го кажа, но ти ми каза, че отиваш да играеш покер само защото искаш да се отървеш от нашия брак.
При тези дъюуми тя се обърна към него и го погледна с удивление.
— Ако все още искаш това, трябва да знаеш, че от този момент нататък нямаш никакви задължения към мен. Не ми дължиш нищо. Ти си моя съпруга и носиш моето дете. Аз ще те издържам и ще се грижа за теб, независимо къде искаш да живееш. Искам само да ми позволиш да бъда част от живота на детето си. В писмото си ти казваш, че не искаш детето ни да порасне като мен, и си напълно права. Аз също искам да мога да обичам сина си или дъщеря си. — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Обичам те, Бранди. Искам да запомниш това.
Той изчака малко, за да й даде възможност да каже нещо… каквото и да е. Всяка секунда му се струваше цяла вечност но тя му отвърна само с мълчание.
Рейф се почувства победен и сведе рамене. Той погледна за последен път Бранди, която стоеше в другия край на стаята — толкова горда и толкова красива — и се обърна към вратата. Отсега нататък животът му щеше да бъде мрачен, но поне беше успял да познае за малко щастието от любовта й.
Ръката на Рейф беше върху бравата, когато Бранди го заговори.
— Рейф… — Гласът й беше задавен от вълнение. Това беше мъжът, когото обичаше! Той току-що й беше казал, че също я обича! А сега си тръгваше! Напускаше живота й. Бранди не можеше да го остави да си тръгне! Не можеше.