Те млъкнаха, а умовете им фантазираха какво ли не, докато Рейчъл, по-съобразителната от двете, вдигна поглед. В очите й блестеше сиянието на възбудата.
— Мисля, че открих какво трябва да направим!
— Казвай!
— Ако татко и майка се съгласят, слушай какво ще направим… — И тя бързо изложи стратегията си, за да спечели сестра й съпруга на своите мечти. — Е, ти какво мислиш?
— Смяташ ли, че този план ще сработи?
— А как би могъл да пропадне?
— Но той няма ли да ме намрази за това?
— Може би само за известно време, но какво значение има? С годините ще забрави всичко и завинаги ще живеете щастливо — въздъхна Рейчъл, мислейки си колко е умна.
— Страшно ми харесва — съгласи се Лоти. — Вярваш ли, че наистина ще успея да изпълня ролята си? Тя е страшно коварна — а също и опасна.
— Нали искаш да се омъжиш за Рейф?
На Лоти не й трябваше да се замисли за отговора:
— Мога да го направя. — Думите й прозвучаха, пълни с решителност и убеденост.
Двете се заеха сериозно да разработят плана. Трябваше да се доверят на родителите си. Знаеха, че ще отиде поне още един ден, докато го приведат в действие.
Тази нощ Бранди насочи гнева си към играта и я спечели. Тя надхитри Рейф Морган в няколко големи мизи и почувства неимоверно удовлетворение, като видя сянка на раздразнение у съперника си. Зарадва се, че постави надутия мъж на мястото му.
Останалите мъже бяха внимателни и любезни, правеха й комплименти и не спираха да флиртуват с нея. Тя се наслаждаваше на компанията им и отговаряше на флиртовете. Като си тръгваше обаче, очите й срещнаха оценяващия поглед на Рейф и отново я облада по-раншното чувство за вина.
Щом се прибра в каютата си, Бранди седна и безмълвно се загледа в малката снимка на майка си. Въздъхвайки, тя я притисна до сърцето си. Всичко би направила да е у дома с майка си, но при обстоятелства като сегашните не би могла… а трябваше да оцелеят. Грябваше да работи за прехраната им и комарджийството беше единственият начин да печели достатъчно, за да свържат двата края. Майка й разбираше това и я подкрепяше, но то не намаляваше чувството за вина на Бранди. Тя наистина се наслаждаваше на това, което правеше.
Бранди бе честна пред себе си. Тя обожаваше да играе на покер. Харесваше й да се облича с хубави рокли и да е център на вниманието. Но в дъното на съзнанието й винаги присъстваше образът на майка й, болнава и самотна, чакаща я да се върне.
Една сълза се търколи по бузата на Бранди, когато тя остави снимката на малкото нощно шкафче и си легна. Нямаше друго решение на положението, в което бяха.
Следващият ден премина спокойно. След една малка утринна разходка по палубата Бранди си седя в стаята. Усети, че очаква с нетърпение вечерта и особено да се срещне с господин Рейф Морган и отново да го бие.
Имаше една причина, поради която искаше да изглежда още по-зашеметяваща тази вечер. Среса косата си нагоре и настрани от лицето си, капна по малко парфюм зад ушите си. Дългата рокля, която облече, не я разголваше като другите, но с нея изглеждаше още по-прелъстяваща. Тя беше от син атлаз и прилепваше по тялото й като втора кожа. Така подчертаваше пищните извивки под нея. Постави си изкуствени диамантени обеци и огърлица на шията. Чувстваше се смела и уверена, когато се упъти към страничната врата на бара за мъже.
— Добър вечер, господа — измърка тя с гърлен глас, когато влезе.
Мъжете я очакваха и реагираха с ентусиазъм на пристигането й. Скоро я заобиколиха на масата. Тя сечеше хитро и отвръщаше остроумно на техните забележки. Бодна я разочарование, защото Рейф не се мяркаше никъде. Тя се принуди да се съсредоточи в картите си.
Играта течеше гладко, макар че едно фермерче не спираше да й прави недодялани забележки, докато играеше.
— Знаеш ли какво, госпожице Бранди, ако държиш чифт като този, който имаш вече в ръката си, това ще е една дяволски хубава ръка… — Той високо се изсмя на собствената си нападка.
Останалите мъже му хвърляха погледи, с които да го накарат да замълчи, но той не им обръщаше внимание.
Бранди потрепна, но не каза нищо и продължи да играе елегантно. Когато, за неин ужас, момчето спечели ръката, тя прикри раздразнението си с усмивка.
— Я виж ти! — каза й той цинично. — Тъй като аз спечелих ръката, не ми ли се полага и останалата част от „дамата“?
— Млъкни, Джонс. Не говори така на Бранди — каза му един от мъжете.
— Мога да й говоря както си искам. Щом като е в мъжкия бар, тя знае какво си търси и какво ше получи — заяви момчето и се протегна през масата, за да я хване за китката. — Какво ще кажеш, захарче? Какво спечелих от теб?