— Искам да напуснеш този дом. До утре сутринта да те няма. Разбра ли ме?
— Винаги съм те разбирала. В действителност много повече, отколкото е трябвало. — Тя отново се изсмя. — Не се безпокой, ще ме няма много преди сутринта и хич няма да погледна назад — никога.
— А нашият син?
— Рейф ли?
— Внимавай какво ще му кажеш — В гласа на баща му прозвуча истинска заплаха.
— Дори няма да разговарям с него. Че за какво ми е? Ти свърши тази работа. Знаеш, че никога не съм искала да имам деца.
Рейф стоеше в средата на стаята си със стиснати юмруци. Беше обожавал своята майка, но ето че сега разбра защо тя винаги го е държала на разстояние от себе си и рядко проявяваше истинска загриженост за него. Тя никога не го е искала… Тя никога не е обичала нито него, нито баща му…
Звукът от отварянето и затварянето на вратата на господарската спалня го стресна, също и тежките стъпки на баща му, запътил се надолу по стълбите. Рейф искаше да отиде при него, да види дали може да му помогне по някакъв начин, но знаеше, че сега не е моментът за това. Можеше да си представи болката на баща си. Рейф стоеше в средата на стаята и сърцето му се късаше, а сълзите изгаряха очите му.
Той не проговори на баща си до края на нощта. Чу как майка му излезе от къщата и потегли с каретата в ранното утро. Тази нощ той изобщо не спа.
На следващия ден баща му изпрати един слуга с арабския жребец като подарък за съседната плантация. След това Чарлз нареди да извадят от къщата всичките вещи на Алана и да ги изгорят. Поговори съвсем кратко с Рейф, като му каза със стиснати зъби, че майка му си е заминала и вече никога няма да се върне. След това се оттегли в кабинета си и заключи вратата. Рейф започна да се тревожи сериозно, когато мина една седмица. Отчаян, че не вижда баща си, той потърси помощта на Джордж.
— Джордж, какво да направя? Та той не може да стои там вечно — рече разтревожено Рейф.
— Може така да му се иска. — Джордж постави на рамото на Рейф нежна, успокоителна ръка. — Ще трябва много да му помагаш, господарю Рейф.
Рейф го изгледа смръщил чело.
— Не те разбирам.
— Баща ти много обичаше майка ти. Тя беше смисълът на неговия живот.
— А тя го нарани… нарочно! — Споменът изостри изражението на Рейф. — Мразя я за това, което тя направи! Радвам се, че си замина!
— Но баща ти никога няма да я намрази, нито ще се радва, че си е заминала.
— Но как може да го е грижа за нея след това, което тя направи? — не разбираше Рейф.
— Точно това го кара да му се къса сърцето. Затова се заключи в кабинета си и се напива до смърт.
Разтревожен, Рейф се опитваше да разбере.
— Ще дойдеш ли с мен да видим дали можем да го накараме да излезе?
Джордж беше готов да му помогне и двамата заедно се запътиха към заключения кабинет. Джордж почука на вратата.
— Мистър Чарлз? Господарят Рейф би искал да говори с вас. — Почакаха за някаква реакция, но такава не дойде. — Мистър Чарлз?
— Вървете си! Не искам да виждам никого — най-сетне отговори раздразнен стържещ глас.
— Трябва да те видя… — Рейф се обезпокои от странния глас на баща си. Нещо не беше наред.
— Не искам да виждам нито теб, нито когото и да било!
— Тате… моля те… — Рейф не можеше да повярва, че баща му не иска да го види. Почувства се самотен и объркан.
— Господин Чарлз, няма да ви оставим, докато не излезете да говорим — настоя Джордж, виждайки отчаянието на момчето.
Най-сетне те чуха стъпки към вратата и звукз на отключването. Когато тя се отвори, пред тях застана Чарлз, заприличал на сянка. Беше небръснат и немит. Очите му бяха зачервени от безсънните нощи. Така вонеше на алкохол, че Рейф се отдръпна.
— Добре ли си? — попита момчето.
Чарлз им обърна гръб, без да каже нищо, и се върна на писалището си. Отпусна се тежко на стола и ги загледа с мътен поглед.
— Какво искате?
Рейф просто не можеше да повярва на това, което виждаше. Погледът на баща му блуждаеше, а той самият приличаше на мъртвец.
— Имам нужда от теб.
Очите на Чарлз за момент се избистриха, когато погледна сина си.
— Няма смисъл. — Думите бяха груби и жестоки. — Нямаш нужда от мен. Недей да имаш нужда от никого. Така никой няма да те наскърби.
— Не може да продължаваш все така. — Промяната на баща му беше толкова драматична, че Рейф разбра, че той има нужда от помощ.
— Думите ти са по-верни, отколкото подозираш — отсече Чарлз. — Майка ти никога няма да се върне.
— И какво? — Рейф гореше от гняв заради това, което тя беше сторила на баща му и на него. — Ти нямаш нужда от нея! Би трябвало да се радваш, че тя си замина. Ще се оправим и само двамата. Уверен съм.