— Мъдър избор, моя скъпа годеницо.
Тя повдигна леко и предизвикателно брадичката си.
— Още не съм свършила. — Гласът й беше рязък. Тя едва сдържаше гнева си. — Аз съм съгласна — дотолкова, доколкото ти ще приемеш моите условия.
Той повдигна присмехулно едната си вежда:
— Никак не съм уверен, че си в положение, което ти дава право да ми диктуваш условия.
Бранди отказа да се унижи пред него. Той може да я е хванал в капан, но нямаше да може да я победи. Тя го погледна направо в очите със смелост, каквато не чувстваше.
— Съгласна съм с твоите условия, но само при едно мое…
— И то е?
— Да позволиш на майка ми да ме придружи и да живее с нас, докато трае нашето „споразумение“.
— А, значи отново майка ти. Как можах да забравя? — Изражението му беше напълно лишено от каквато и да е емоция, когато той й отговори.
— Не ме интересува какво ще правиш с майка ти, стига аз да нямам никакво вземане-даване с нея.
— Ще има ли място за нея в къщата ти?
— И за нея ще се намери стая.
— Тогава приемам условията ти.
Едва сега той си позволи да се усмихне триумфално:
— Като моя бъдеща съпруга, аз очаквам от теб да се държиш като лейди отсега нататък.
Бранди се вцепени от обидните му думи:
— Аз винаги съм се държала като лейди.
— Отсега нататък повече никакви игри. Ти вече си лейди.
— Копеле! — кипна тя. През целия й живот винаги имаше някой, който не я зачиташе. Нямаше значение, че тя се бореше упорито животът й да е достоен. Щеше да бъде много по-лесно да се продаде в някой публичен дом или да работи в таверна, отколкото това, с което се занимаваше сега, и въпреки това изборът й на професия беше заклеймен от обществото като унизителен. Тя вдигна ръка, за да го удари.
Рейф видя разяреността й и изпревари движението й. Стисна здраво китката й и я притегли към себе си.
— Това едва ли е начинът, по който ще се отнасяш с възлюбения си, скъпа моя.
— Ах, ти…! — Бранди беше прикована към мускулестите му гърди и го гледаше свирепо. Никога преди тя не беше побеждавана от мъж и никога не се бе чувствала толкова безпомощна пред него. Никак не й се понрави. Изобщо не й хареса.
— Ах, ах, ах! — присмя й се той саркастично. — Урок номер едно ще бъде да се научиш да контролираш нрава си. Налага се да си мила с мен.
— Защо?
— Защото мога да направя живота ти истински ад, ако пожелая.
— Той вече е такъв.
Рейф се загледа надолу в нея и видя в погледа й презрението и омразата. Бодна го леко съжаление, но той го прогони. Не искаше нейната преданост или привързаност. Всякаква емоционална връзка би усложнила твърде много нещата. Единственото, което искаше от нея, беше едно дете. След това щеше да е свободна да си върви.
И въпреки това, докато Рейф я беше приковал към себе си, той си спомни целувката й от онази нощ и усети, че я желае. Знаеше, че няма да срещне съпротива, когато решеше да се възползва от брачното ложе. Той наклони глава да я целуне, да изпита отново сладостта й.
Бранди разбра намерението му и бързо се отскубна.
— Сър, ако трябва да бъда лейди, то нека да съм такава винаги, а не само да се преструвам пред хората. Едва ли ще е добре за едно момиче от Юга да бъде хванато в стаята на годеника си без придружителка?
Разстроен от съобразителността й, той се подсмихна. В края на краищата именно нейният кураж и дух бяха тези, които го бяха привлекли в началото на познанството им.
— Бранди, любов моя, ти си абсолютно права — каза й той по най-кавалерския си начин, като й се поклони присмехулно. — О… има още едно нещо, което трябва да знаеш.
— Какво? — Тя го гледаше твърдо и с подозрение.
— Искам всички да мислят, че връзката ни е истинска. Запомни това.
Тя му хвърли изгарящ поглед:
— Чувствам се малко изморена след всичките тези вълнения. Мисля, че ще е най-добре да се прибера в стаята си и малко да си почина. Една лейди не всеки ден бива поразявана от такова романтично предложение за женитба.
Той не обърна внимание на словесното й ухапване, а й се ухили широко:
— Позволи ми да те придружа до каютата ти, моя сладка.
— Не е необходимо. — Тя се засегна, че той й се присмива. Не намираше абсолютно нищо смешно в цялата ситуация.
— Но аз настоявам, скъпа.
Бранди знаеше, че не може да се пребори с този довод.
— Тогава за мен ще е удоволствие да приема компанията ви, сър. — Тя използва най-ефектния си маниер и интонация.
— Ще бъдеш ли с мен на вечеря? — Това беше заявление, а не покана.
— Разбира се. — Бранди си помисли дали има някакъв начин да го избегне, но отговорът вече й беше известен. Беше продала душата си на дявола, а той се казваше Рейф Морган.