Чарлз се загледа в сина си. Виждаше гнева му, но разбираше, че не може с нищо да промени положението. Алана винаги е била неговата единствена слабост. Той беше я обожавал и сега тази всеотдайна любов го унищожаваше.
За Бога, ако сега тя влезеше и го помолеше да остане при него, той щеше да го направи. Една седмица без нея изглеждаше като цяла вечност. Той все още я искаше… желаеше я. И въпреки това измъченият му ум не спираше да си я представя с Лосън. Беше видял изражението на лицето й, докато онзи мъж я любеше, и знаеше, че никога няма да го забрави. Щеше да отнесе със себе си в гроба тази мъка.
— Добре е, че не ти трябва, Рейф, но… — Гласът му заглъхна и той млъкна, за да не каже „но на мен ми трябва тя“. Отпусна отчаяно ръце. — Джордж, изведи Рейф от тук. Имам нужда да съм сам.
— Но, татко…
— Върви, синко! — Това беше заповед.
Отблъснат от баща си, Рейф погледна към Джордж с пълни с болка очи. Прислужникът само поклати тъжно глава, докато го извеждаше от кабинета. Не бяха се отдалечили много, когато отново чуха превъртането на ключа в ключалката на вратата.
Много по-късно тази нощ, докато Рейф лежеше буден в леглото, тревожейки се за баща си, изстрел разцепи тишината. Рейф се втурна надолу по стълбите и видя Джордж, който блъскаше по вратата, опитвайки се да проникне в кабинета. Изпълнени с отчаяние, двамата успяха да я разбият.
Писъкът на Рейф, когато той видя баща си проснат на пода, винаги щеше да отеква в съзнанието на Джордж. Прислужникът разбра, че е настъпил краят на невинността на момчето. Опита се да му попречи да се приближи, но Рейф се промъкна покрай него и падна на колене до тялото на баща си. Взе бележката, която беше на пода близо до ръката на трупа:
Не мога да живея без Алана.
На погребението Рейф наблюдаваше студено майка си, която перфектно изпълняваше ролята си на вдовица. Тя седеше до него и ридаеше в подходящите за това моменти, но той знаеше, че тя копнее за Джон Лосън и бърза да се върне в леглото му. Алана почти не обръщаше внимание на Рейф, което беше добре дошло за него. Той вече знаеше, че тя мисли единствено за своите удоволствия.
Когато прочетоха завещанието, адвокатът я попита какви са плановете й за Рейф и тя моментално му нареди да го изпратят в пансион. Момчето не се възпротиви нито с една дума, защото не желаеше да бъде близо до нея. Тя не разговаряше с него, освен след смъртта на баща му, и той беше сигурен, че майка му не желае той да се меси в плановете й. След погребението тя никога вече не се върна в Белерайв.
След една седмица Рейф напусна имението, за да замине за един частен пансион на север. Майка му не дойде нито веднъж да го види, нито пък му писа писмо.
Години след това, когато разбра, че майка му е загинала при катастрофа. Рейф прие с безразличие новината.
Бранди
Начез, 1848 година
Беше тъмно, когато двете опърпани босоноги момичета проникнаха през пищната цветна градина до солидната сграда.
— Не бива да сме тук — прошепна Мери страхливо, стиснала ръката на приятелката си, която обичаше приключенията. Искаше да спре Бранди. Бяха твърде близо до къщата и можеха да ги хванат.
— Шшшт — отвърна тихо Бранди О’Нийл. — Празнуват нещо тази вечер и искам да видя какво е то.
— Откъде знаеш, че има забавление? Била ли си друг път там? — Момичето погледна изненадано приятелката си, чудейки се какво може една беднячка от Начез Ъндър Дъ Хил да прави тук сред богаташите.
Бранди кимна с глава.
— Всеки път се прокрадвам тук просто за да разгледам какво става. Някой ден и аз ще бъда богата като тях — отговори тя с необикновено за младостта си убеждение. — Някой ден аз и мама ще живеем в голяма къща като тази. Ще имаме модни рокли, хубава храна и слуги.
Мери поклати глава.
— Ти сънуваш. Никога няма да бъдеш лейди.
— О, да, ще бъда! Ти може и да си доволна от съдбата си сега, но аз не съм. Майка ми заслужава по-добър живот и аз ще се погрижа да го има. Откакто умря баща ми, тя работи до премаляване, за да ни издържа с шиенето си. Един ден така ще й уредя живота, че да не се налага да шие за когото и да е било.
— И как ще го направиш?
— Не знам, но ще го направя. А сега да вървим.
— Ами ако ни хванат?
— Няма, ако мълчиш.
Бранди я поведе по пътеката, която се виеше през грижливо подрязаните храсти. Като приближиха къщата, до слуха им достигна слаба и далечна музика.
— Празнуват… — промълви Мери.
— Гледай — кимна Бранди. Тя разтвори клоните на ниско растящ жив плет и пред двете момичета се откри верандата встрани от балната зала. Нейните врати прозорци бяха широко отворени и вътре, под светлината на полилея, те видяха красивите, елегантно облечени мъже да кавалерстват по дансинга на дамите с разкошни рокли.