— Да работя за теб ли? — повтори тя.
— Да — продължи бързо той. — Ти се разбираш толкова добре с Мери и Джейсън, че аз си помислих, че може би ще пожелаеш да останеш и да бъдеш тяхна възпитателка. Децата определено те обожават. Мисля, че всичко ще се нареди идеално.
Клер не знаеше как бе успяла да попречи на болката да се изпише на лицето й. Искаше й се да удари Марк за това, че беше толкова сляп за чувствата й, но си спомни съветите, които бе давала на Бранди за овладяването на вътрешните емоции. Тя му се усмихна сладко, преди да му отговори.
— Идеята ти е прекрасна, Марк. Аз наистина обичам децата ти и ще ми бъде приятно да се грижа за тях.
Той се усмихна щастливо, когато чу отговора й. Марк нямаше никаква представа, че току-що беше разбил сърцето на Клер.
Двадесет и четвърта глава
На следващата сутрин Клер стана рано и вече беше седнала на масата за закуска, когато Бранди се появи в трапезарията. Рейф беше излязъл по работа, а Либи винаги спеше до късно.
— Добро утро — каза Бранди, когато видя приятелката си. — Днес си станала рано.
— Трябваше да обмисля много неща. Радвам се, че дойде, за да си поговорим.
— Нещо не е наред ли?
Клер замълча за малко, преди да й отговори.
— Не знам. Не мисля, че нещо не е наред, но нещата не се нареждат така, както очаквах.
— Да не би миналата нощ между вас с Марк да се е случило нещо? — попита с надежда Бранди.
— И да, и не. — Клер забеляза объркания поглед на приятелката си и побърза да обясни: — Той ме покани да изляза с него на балкона. Каза, че искал да ме пита нещо. Луната грееше. Нощта беше прекрасна…
— Да? — Бранди изгаряше от нетърпение да научи какво беше станало.
— И знаеш ли какво ме попита той? Попита ме дали бих се съгласила да работя за него като възпитателка на децата му.
— Възпитателка?
— Възпитателка — повтори Клер. Двете жени се спогледаха.
— Очевидно този мъж се нуждае от допълнително окуражаване. Мислех, че съвместната ви работа при подготовката на приема ще помогне и изглежда, че съм била права донякъде.
— Не виждам как.
— Трябва да бъдеш по-голяма оптимистка, Клер. Погледни нещата от друг ъгъл. Той те харесва и те уважава. Осъзнава, че ще си тръгнеш, и не иска това да се случи. Чувствата му все още са повлияни от мъката по Жанет и той все още не може да признае, че изпитва нещо към теб и затова те моли да станеш възпитателка на децата му.
— Бранди, ти си романтичка. Бих искала да вярвам, че си права, но просто не знам какво да мисля вече.
— Какво можеш да загубиш? Очевидно е, че имаш нужда да прекарваш повече време с него, а това е най-добрият начин. Можеше да бъде и по-зле.
— Знам. Той можеше просто да се сбогува с мен.
— Даде ли му отговор?
— Казах му, че съм съгласна, разбира се — отвърна с тъжна усмивка Клер. — Ти ме научи, че сама трябва да взема онова, което искам.
Бранди се усмихна нежно на приятелката си.
— Изглежда, че си възприела някои неща от мен.
— Да, и това ми харесва.
— Кога му каза, че можеш да започнеш?
— Когато ти решиш, че работата ми при теб е завършена.
— Защо не останеш при мен още една-две седмици? Нека да накараме господин Марк Лефевър да почака малко възпитателката си. Какво ще кажеш?
— Да, но какво искаш да правя през това време?
— Е, аз възнамерявах да започна да вземам уроци по езда. Искаш ли да се упражняваш с мен?
След закуската Бранди и Клер намериха Джордж, който уреди уроците им по езда да започнат още същия ден.
Следващите няколко дни бяха спокойни и еднообразни. Рейф го нямаше от рано сутрин до късно вечер. Връщаше се за малко само за обяд. Нощите му с Бранди бяха изпълнени с гореща страст и двамата не заспиваха до късно.
Бранди едновременно се ужасяваше и копнееше за прегръдките му. Постоянно й се налагаше да си напомня защо беше тук, но имаше моменти, в които тя все пак успяваше да го забрави. Особено когато наблюдаваше как Рейф се държи с майка й. Въпреки че беше затворен човек, по някаква причина той изглежда беше харесал майка й и възхищението им беше взаимно, защото Либи не спираше да сипе хвалебствия за Рейф пред дъщеря си. Проблемът беше, че по-голямата част от онова, което Либи казваше за Рейф, беше вярно, но Бранди трябваше да защити сърцето си, тъй като знаеше какво ги очакваше в бъдеще.
Един ден Рейф свърши работата си по-рано и се прибра още следобед. Докато яздеше към къщата, той бе приятно изненадан да види, че Либи седи под сянката на верандата. Чарът на възрастната жена го беше победил въпреки всичките му усилия да не се поддава на добротата и обичта й и Рейф се усмихна, когато тя най-накрая го позна и му помаха с ръка. Той слезе и тръгна към нея.