Присви очи, застанала пред тоалетката си.
Какво пък, може би не само тогава. Имаше ли значение? Имаше ли изобщо вече значение?
Съпругът й вече беше получил каквото искаше. Трима дуелисти, трима корави мъже с твърдите им гласове в съвета. Един от тримата вече, да, всичко, което искаше.
Добре, а това, което тя искаше?
„Но… какво точно искам аз?“
Не знаеше.
— Господарке.
Чалис се обърна.
Подредено върху изтъркания плот на тоалетката, съкровището на девствеността й изглеждаше… евтино. Пошло. Призляваше й от самата гледка на тези дрънкулки.
— Прибери ги в кутия — каза на слугинята. — Утре ги продаваме.
Изобщо не трябваше да се задържа в градината. Любвеобилната му домакиня, вдовицата Сефлара, беше изпаднала в пиянски сън на мраморната пейка, едната й ръка все още стискаше бокала, главата й се беше килнала назад със зяпнала уста, от която в душния нощен въздух изригваше силно хъркане. Проваленото начинание беше развеселило Мурильо и сега той стоеше, отпиваше от виното и вдишваше уханията на цветята. Тихо шумолене го предупреди, че е дошъл още някой.
Обърна се и се озова срещу дъщерята на вдовицата.
Това също изобщо не биваше да го прави.
Беше два пъти по-малка от него. Но разликата вече изобщо не изглеждаше неприлична. Беше с три или четири години над ритуала на прехода, тъкмо наближаваше онази възраст при жените, когато е невъзможно да отгатнеш на двайсет ли е, или на трийсет. А от тази гледна точка всякакви подобни преценки бяха породени от самозаблуда и едва ли означаваха нещо.
Пил беше твърде много, навярно. Достатъчно, за да отслаби решимостта, онази, която имаше нещо общо с признаването на собствената му възраст, на ордата години зад гърба му, за която непрестанно му напомняше смаляващият се брой жадни погледи, хвърляни към него. Вярно, можеше да се нарече опит, да се спреш на онези жени, които разбират достатъчно, за да харесват подобни черти. Но човешкият ум все пърха от това как са нещата към онова, което иска да са, или още по-лошо — каквито са били някога. Нали казват, че всеки мъж е дуелист, плувнал в кръвта на десет хиляди пробождания.
Всичко това изобщо не мина през ума на Мурильо в момента, в който сплете поглед с Делиш, неомъжената дъщеря на вдовицата Сефлара. Виното, щеше да заключи той по-късно. Зноят и кипежът на празника, уханният аромат на цветята във влажния топъл въздух. Фактът, че тя беше всъщност гола, само по ризка от тънка коприна. Светлокестенявата й коса беше подстригана невероятно късо по последната мода сред девиците. Бяло като сметана лице, пълни устни и толкова нежно носле. Кафявите й очи бяха големи като на просяче, но не стискаше очуканата паничка за милостиня. В друга паничка беше нуждата на просячето.
Успокоен от хъркането откъм мраморната пейка — и ужасен от собственото си спокойствие, — Мурильо я удостои с изискан поклон.
— Тъкмо навреме, скъпа — промълви той и се изправи. — Тъкмо обмислях как да помогна на майка ти до спалнята. Някакви предложения?
Съвършено изваяната главица се поклати леко.
— Тя спи тук повечето нощи. Точно като сега.
Гласът беше млад, но нито носов, нито тънък, каквато май беше модата сред девиците напоследък, тъй че не му напомни за огромната пропаст на годините помежду им.
Ох, като си помислиш, колко много съжаления в тази нощ!
— Тя изобщо не мислеше, че ще приемеш поканата й — продължи Делиш, навела очи към едното си събуто сандалче, побутваше го леко с деликатното си краче. — Какъвто си желан. Търсен, искам да кажа, особено тази нощ.
Доста умно, безспорно — това погалване на покрусеното му, почти увехнало его.
— Но, скъпа, ти защо си тук? Твоят списък от ухажори трябва да е легион и между тях…
— Между тях няма нито един, който заслужава да го наречеш мъж.
Разбиха ли се десет хиляди подгизнали от хормони сърца от това презрително твърдение? Подскочиха ли легла в нощта, изритаха ли голи стъпала от потни чаршафи? Почти можеше да го повярва.
— И това включва Прелик?
— Извини ме, кой?
— Пияният безполезен тъпак, дето припадна във фоайето. Препъваше се в меча си цяла вечер. Отвратително.
„Отвратително. Да, сега разбирам.“
— Младите са склонни към прекален ентусиазъм — отбеляза Мурильо. — Не се съмнявам, че горкият Прелик е очаквал тази нощ от седмици, ако не от месеци. Естествено, поддал се е на нервна възбуда, породена от близостта му до прелестната ти особа. Съжалявай такива младежи, Делиш; поне това заслужават, най-малко.
— Не ме интересуват съжаленията, Мурильо.
Изобщо не биваше да казва името му по този начин. А той изобщо не биваше да я слуша.