— Делиш, би ли приела един съвет тази нощ? От такъв като мен?
На лицето й се бе изписало едва сдържано търпение, но тя кимна.
— Търси кротките. Не онези, които се перчат или показват необоснована арогантност. Кротките, Делиш, склонните към наблюдателност.
— Не познавам такива.
— О, има ги. Трябва просто да се поогледаш и ще ги забележиш.
Беше свалила вече и двата сандала. Отхвърли с презрение думите му, с едно махване на нежната си ръка, с което странно как се озова още стъпка по-близо до него. Вдигна очи, обзета сякаш от свян, но задържа погледа си върху неговите така дълго, че си беше истинска дързост.
— Не кротки. Не заслужаващи съжаление. Не… деца! Не тази нощ, Мурильо. Не под тази луна.
И той се озова в прегръдката й, меко тяло, тъй жадно, с нищо друго освен тънката коприна отгоре, и сякаш се плъзна по него, ефирен дух, и той помисли: „Под тази луна?“
Беше последният й жест на поезия, уви, защото вече късаше дрехите му, пълните й устни бяха влажни, отвориха се и езикът й заигра, докато зъбките й хапеха устните му. И той се усети, че едната му длан е на гръдта й, а другата се плъзга по задничето й, повдига я, а тя разтвори крака и се отпусна върху бедрата му, и той чу как издрънча токата на колана му върху плочите между ботушите му.
Изобщо не беше тежка, но бе удивително атлетична и го яздеше така несдържано, че той усещаше как гръбнакът му изпуква при всяко страстно проникване. Потъна в обичайния си за такива моменти унес, онзи, който гарантираше впечатляваща издръжливост, и дори отдели миг да се увери, че хъркането зад него продължава. Изведнъж този плътен звук го порази с усещането, че вещае разпад, огъване след годините борба; той чу хора на самия живот — и тъй ще свършим всички дните си — моментно жегване, което, ако му бе позволил да се задържи, щеше напълно да го лиши от мъжество. Междувременно Делиш вече се изчерпваше, стоновете й ставаха все по-хрипливи, по-бързи, тялото й тръпнеше и той се поддаде — нито миг по-рано — на страстта. И простена с нея в последния безпомощен стон.
Тя го задържа в себе си; той усещаше туптенето на сърцето й. После нежно я свали на земята и се надигна.
Беше общо взето най-лошият момент да види блесналото пред очите му острие. Последва пареща болка, щом мечът се заби в гърдите му, прониза го и накара пияния глупак, който го държеше, да залитне напред, почти в ръцете на Мурильо.
Който вече падаше назад; мечът се изтръгна с нещо като изпльокване.
Делиш изпищя. На лицето на Прелик се бе изписал триумф.
— Ха! Изнасилвачът умира!
Нови стъпки откъм къщата, викове. Объркан, Мурильо се изправи, дръпна панталоните нагоре, затегна здраво колана. Бледозелената му риза вече ставаше на пурпурни петна. Кръв течеше по брадичката му, бликаше кипнала на тихи хрипливи тласъци. Някакви ръце го задърпаха, но той ги отблъсна и тръгна залитайки към портата.
Съжаления, да, докато изпадналите в забрава тълпи по улицата го блъскаха. Мигове на яснота, незнайни периоди на смътна червеникава мъгла, докато стоеше подпрян с ръка на някоя стена и бълваше потоци кръв. О, колко съжаления!
За щастие не мислеше, че ще го терзаят много дълго.
Навик ли беше, или пък някакъв странен обрат на семейни черти придаваше на Скорч изражението му на вечна изненада? Нямаше как да се разбере, тъй като всяка дума, която изричаше, се поднасяше с тон на изумено неверие, сякаш Скорч не можеше никога да е сигурен какво точно казват сетивата му за външния свят, а още по-малко сигурен беше за мислите, които трополяха в главата му. Сега гледаше Леф, ококорил очи и зяпнал между нервните облизвания на устните, докато Леф на свой ред го поглеждаше накриво, все едно че изпитва хронична подозрителност за явния идиотизъм на приятеля си.
— Те няма да чакат вечно, Леф! Изобщо не трябваше да го подписваме т’ва. Викам да се качваме на следващия търговски и да ни няма. До Давран, да речем, или пък по цялото крайбрежие надолу. Ти нямаше ли братовчед в Менгал?
Леф бавно примига.
— Да бе, Скорч. Оставили са го сам да си обзаведе килията, толкова е вътре. Искаш да идем там и да се забъркаме и в неговата каша ли? Освен това тогава ние влизаме в списъка.
Изумление и ужас се изписаха на лицето на Скорч и той извърна поглед и прошепна:
— Списъкът ни довърши нас. Списъкът…
— Знаехме, че няма да е лесно — прекъсна го Леф, може би в опит да го успокои. — Такива неща никога не са лесни.
— Но не стигнахме доникъде!
— Само една седмица мина, Скорч.
Дошъл бе моментът за скромно покашляне, попиване с копринената кърпа по мазно чело, замислено подръпване на брадата от миши опашки.