— Господа! — А, ето, че им грабна вниманието. — Вижте Бойците на полето и вашата Наемническа монета, блеснала както обикновено блестят всички златни примамки… навсякъде. Но тук специално, а ашиците още са в потната шепа на изумения Скорч, тъй дълго стискани и нехвърлени. Безкрайна стана тази игра, с Круппе, кацнал търпеливо на самия ръб на славната победа!
Леф се намръщи.
— Нищо не печелиш, Круппе! Губиш, и то лошо, Монета или не! А и каква полза все едно — никакъв наемник не виждам никъде по полето, тъй че кой за какво плаща? Никой!
Усмихнат, Круппе се отпусна в стола си.
Тълпата бе шумна тази нощ в хана „Феникс“, след като още и още пияни се връщаха със залитане след веселия си гуляй по прашните и мръсни улици. Круппе, разбира се, изпитваше великодушие към тях, както подобаваше на естествено великодушното му естество.
Скорч хвърли ашиците, после зяпна гравираните кокалчета, все едно предричаха съдбата му.
А те правеха точно това.
Круппе отново се наведе напред.
— Хо, Старият път се разкрива и виж как тия шестима наемници газят по бойното поле! Избиват наляво и дясно! Едно хвърляне на ашиците и вселената се променя! О, вижте мрачния урок, прескъпи другари на Круппе. Когато Монетата се разкрие, колко време ще е, преди една ръка да посегне за нея?
Буквално никакво хвърляне в Ответния кръг не можеше да спаси двама нещастни „крале“ и техните също толкова нещастни играчи, Скорч и Леф. Леф изръмжа, помете с ръка игралното поле и фигурите се разпиляха. Междувременно сложи ръка на Монетата и щеше да я пъхне в пояса си, ако Круппе не бе поклатил глава и не бе протегнал месестата си ръка с дланта нагоре.
Леф изруга под нос и пусна Монетата в шепата му.
— За плячкаджията — победата — каза Круппе усмихнато. — Уви за горките Скорч и Леф, но тази единствена монета е само малка част от всичките богатства, които вече принадлежат на триумфиращия Круппе. По два консула от всеки, нали?
— Това е седмичната заплата за седмица, която още не е дошла — рече Леф. — Налага се да сме ти длъжници, приятел.
— Нечуван прецедент! Круппе обаче разбира как такива обрати могат да сполетят човек ненадейно, което е съвършено логично, след като са обрати. Съответно, предвид необходимостта от седмичен благороден труд, Круппе с радост удължава крайния срок за ижеспоменатото заплащане до една седмица от днес.
Скорч простена и се отпусна в стола си.
— Списъкът, Леф. Пак се връщаме на проклетия списък.
— Мнозина са с просрочени дългове — каза с въздишка Круппе. — И алчни са ония, що търсят компенсиране, дотолкова, че да съставят ужасен списък и при отпадане на имена из него щедро възмездяват готовите да наложат събирането, м-да?
Двамата го зяпнаха. Изражението на Скорч намекваше, че току-що са му нанесли силен удар в главата и ще му трябва време, докато се съвземе. Леф само изсумтя.
— М-да, оня списък, Круппе. Поехме работата, след като нямаше какво да правим, след внезапната… кончина на Бок. Сега, изглежда, и нашите имена ще влязат в него!
— Глупости! Или по-скоро, доуточнява Круппе, не и ако такава заплаха не надвисне в резултат на някоя бъдеща задлъжнялост на пари, притежаеми от Круппе. Списъци от този сорт са всъщност вредни и вероятно контрапродуктивни и Круппе намира самото им съществуване за осъдително. Разумен съвет: малко се отпуснете по този въпрос. Освен, разбира се, ако човек не открие, че срокът наближава твърде бързо, а той няма в кесията си нищо освен мухъл. Друг съвет: постигнете победа на списъка, приемете заслужената отплата, отплатете се незабавно на Круппе и изчистете скромния дълг. Алтернативата, уви, е да действаме чрез съвсем друго решение.
Леф облиза устни.
— Що за решение ще да е то?
— Ами, скромното съдействие на Круппе по въпросния списък, разбира се. Срещу дребен процент.
— Срещу дял си готов да ни помогнеш да изловим ония, дето са в списъка?
— Ами, това би било само в интерес за Круппе, предвид този дълг между него и вас двамата.
— Какъв е процентът?
— Ами, трийсет и три, разбира се.
— И го наричаш скромен?
— Не, нарекох го „дребен“. Мои прескъпи партньори, намерили ли сте когото и да било от хората във въпросния списък?
Отвърна му окаяно мълчание, макар че Скорч още изглеждаше по-скоро объркан.
— Ето — заяви Круппе с мощно издуване на гърдите, което застраши двете здрави копчета на жилетката му, — няма никой в Даруджистан, когото Круппе да не може да намери. — Отпусна се, а дръзките копчета блеснаха победоносно.
Викове и шум при вратата, после Мийзи извика Круппе.
Сепнат, Круппе се надигна, но не можа да види нищо над главите на всички тези странно високи гости — колко досадно, — затова заобиколи масата и с пъшкане и сумтене закрачи към тезгяха, където Ирилта тъкмо слагаше плувналия в кръв Мурильо на плота, като избута настрана халби и стакани.