Пикър погледна съветника — той може и да не беше схванал съвсем какво става, но вече бе получил достатъчно информация, за да се досети, — въздъхна и му каза:
— Изглежда, някой ни иска мъртви. Може би няма да искате да се забърквате с нас точно сега.
Но той поклати глава и погледът му отново се спря на Малът.
— Лечител, моля ви.
Малът кимна на намръщения Блупърл.
— Водете, съветник. С вас сме.
… се натъкна на Оссерик, верния съюзник, с кръв по лицето, пребит до несвяст. И Аномандър падна на колене и въззова Хилядата бога, а те погледнаха отгоре Оссерик и видяха кръвта на лицето му. С милост го пробудиха и той се възправи.
И Аномандър се възправи, и се взряха лице в лице, Светлината в Мрака и Мракът в Светлината.
И гняв имаше у Аномандър.
— Къде е Драконъс? — попита той верния си съюзник. Че когато Аномандър си бе заминал, злият тиран Драконъс, Убиецът на Елейнт, бе пребит до несвяст от ръката на самия Аномандър, и кръв имаше на лицето му. Оссерик, комуто бе възложено да пази Драконъс, падна на колене и въззова Хилядата бога, търсеше милост пред гнева на Аномандър.
— Надвит бях! — извика в ответ Оссерик. — Изненадан бях от Сестра Спайт! О, Хилядата бога се бяха извърнали и бях пребит до несвяст, и виж кръвта на лицето ми!
— Някой ден — закле се Аномандър и настана тогава мракът на ужасна буря, а Оссерик простена като слънце зад облак, — този наш съюз ще свърши. Враждата ни ще се възобнови, о, Сине на Светлината, Чедо на Светлината. Ще си оспорваме всеки разтег земя, всеки предел небесен, всеки извор със сладка вода. Ще воюваме хиляда пъти и милост не ще има между нас. Отчаяние ще пратя на твоите ближни, на дъщерите ти. Умовете им ще поразя с Незнаещия мрак. Ще ги разпръсна объркани по селения незнайни и милост не ще има в сърцата им, защото между тях и Хилядата бога вечно ще има облак от мрак.
Такъв бе гневът на Аномандър, а макар да стоеше сам, Мрак срещу Светлина, сладост се бе затаила в дланта на едната му ръка от измамното докосване на лейди Енви. Светлина срещу Мрак, Мрак срещу Светлина, двама мъже, владени като оръжия от две сестри, чеда на Драконъс. А те стояха невидими от никого и бяха доволни от това, което виждат и което чуват.
След това бе решено Аномандър отново да се отправи да залови злия тиран. Да унищожи него и прокълнатия му меч, който е мерзост в очите на Хилядата бога и всички, които коленичат пред тях. Оссерик, беше решено, щеше да се отправи, за да залови Спайт и да въздаде справедлива мъст.
Оссерик чу клетвата, изречена от Аномандър, позна гнева, от който бе породена, и в мълчание се закле да отвърне, щом дойде неговото време. Да се сражава, да влиза в двубои, да оспорва всеки разтег земя, всеки предел небесен и всеки извор със сладка вода. Ала такива неща трябва да лежат на спокойна земя, да са семе, чакащо да заживее.
Този спор с Драконъс остана пред тях, в края на краищата, а сега и Спайт. Не искаха ли наказание Чедата на Тиам? Кръв имаше на лицата на твърде много Елейнт, и тъй Аномандър, и тъй Оссерик, бяха поели върху себе си този обречен лов.
Ако Елейнт можеше да знаят всичко, което щеше да произтече от това, то щяха да оттеглят буреносния си дъх и от Аномандър, и от Оссерик. Но тези съдби не бяха знайни тогава и затова Хилядата бога плачеха…
Висшият алхимик Барук се отпусна в стола си и потърка очи. Подозираше, че оригиналната версия на текста не е тази маниерна бъркотия. Тези старомодни, но натруфени фрази идваха от някакъв промеждутъчен век, когато стилът сред историците се бе стремил да възкреси някакво устно наследство в усилие да подсили достоверността на свидетели на описаните събития.
Изобщо не беше чувал за Хилядата богове и този пантеон не можеше да се намери в никой друг компендиум, освен в „Мрак и Светлина“ на Дилат. Барук подозираше, че Дилат просто си го е измислила, което повдигаше въпроса: колко още е измислила?
Наведе се отново, нагласи фитила на лампата и запрелиства трошливите страници, докато друг фрагмент не привлече вниманието му.
Него ден имаше война между драконите. Първородните, с изключение на един, бяха навели вратове пред сделката на К’рул. Техните чеда, лишени от всичко, което трябваше да наследят, изригваха към небесата от кулите на огромна вихрушка, ала и те не бяха повече обединени, освен да отхвърлят Първородните. Фракции възникваха и червен дъжд се лееше над всички Селения. Челюсти се стягаха на вратове. Нокти разпаряха кореми. Дъхът на хаоса стапяше плът от кости.