— Имението, съборено от безславното кацане на демон соултейкън — рече Старата, замълча и клъвна още късче храна. — Уф! Зеленчук! Отвратително!
— Да, Старице, същото имение. Както казах, недалече оттук.
— Господарят ми обмисля въпросната покана и ще продължи да я обмисля, подозирам.
— Колко още?
— Нямам представа.
— Има ли си грижи?
Великият гарван, надвесен над блюдото, кривна глава и изгледа Барук толкова продължително, че на него леко му призля и извърна очи.
— Тъй… значи имам причина за… притеснение.
— Господарят пита: кога ще започне?
Висшият алхимик бегло погледна хлабаво подвързания куп пергамент, дара на Аномандър, и кимна. Но не отговори.
— Господарят пита: желаеш ли помощ?
Барук потръпна.
— Господарят пита — продължи Старата неумолимо: — въпросната помощ по-добре ли ще ти послужи, ако е тайна, вместо официална?
„Богове подземни.“
— Господарят пита: трябва ли милата Старица да остане за нощта гостенка на Барук и да изчака отговорите на тези питания?
Трополене на прозореца. Барук бързо стана и отиде до него.
— Демон! — изграчи Старата и разпери наполовина огромните си криле.
— От моите е — отвърна Барук, отвори желязната рамка и отстъпи назад. Чилбаис се пъхна тромаво вътре, запъхтян.
— Господарю Барук! — писна той. — Навън! Навън! Навън!
Преди малко на Барук му бе призляло. Сега изведнъж се смрази до мозъка на костите. Бавно затвори прозореца. И се обърна към Великия гарван.
— Старице. Започнало е.
Демонът я видя, оголи тънки като игли зъби и изсъска:
— Гротескно чудовище!
Старата закълва във въздуха към него:
— Подут жабок!
— Хайде, млъкнете и двамата! — сопна се Барук. — Старице, наистина ще трябва да ми останеш на гости тази нощ. Чилбаис, намери си място някъде. Имам още работа за теб и ще те повикам, като дойде време.
Трътлестият демон се изплези с раздвоения си език на Старата и тръгна към камината. Стъпи на нажежените въглени и изчезна нагоре по комина. Посипаха се черни облаци сажди и блъвнаха от камината.
Старата се закашля.
— Много лошо възпитани слуги имаш, Висши алхимико.
Но Барук не слушаше. Навън.
Навън!
Тази единствена дума кънтеше в ума му по-силно от храмова камбана, удавяше всичко друго, макар да долови бързо глъхнещо ехо…
„… верния съюзник, с кръв по лицето…“
2.
Драконова кула стърчеше като факел над Черен Корал, щръкнала от северозападния ъгъл на Новия андийски дворец. Беше от масивен черен базалт, покрит с напукан многостенен обсидиан, който блестеше сред вечния сумрак, загърнал града. На плоския покрив бе кацнал дракон с пурпурни люспи и свити криле, клинообразната му глава бе клюмнала на една страна тъй, че все едно се взираше в безумната, тънеща в сенки бъркотия от сгради, улици и улички на града долу.
Все още имаше граждани в Черен Корал — сред човешките същества, — които вярваха, че страховитият страж е каменното творение на някой майстор художник сред властващите Тайст Андий, и тази представа будеше кисела насмешка у Ендест Силан. Вярно, той разбираше колко упорито може да е подобно невежество. Мисълта за истински, жив дракон, който хвърля гневния си поглед над града и множеството му забързани обитатели, бе наистина ужасяваща и всъщност, ако бяха достатъчно близо, за да видят блесналия глад в многоцветните очи на Силана, отдавна щяха да са избягали от Черен Корал в сляпа паника.