Сеймар Дев, вещица
Карса Орлонг, воин Теблор Тоблакай
Пътника, странник
Сенкотрон, Богът на Сянка
Котильон, Въжето, Бог покровител на убийците
Пророк Сийч, Върховен жрец на Падналия, бивш посредствен артист на име Мънъг
Силана, Елейнт
Старата/Старицата, Велик гарван
Раест, джагътски тиран (оттеглил се)
Клип, Смъртен меч на Тъмата
Нимандър Голит, Тайст Андий
Скинтик, Тайст Андий
Ненанда, Тайст Андий
Аранта, Тайст Андий
Кедевис, Тайст Андий
Десра, Тайст Андий
Сордико Куалм, Върховна жрица
Салинд, Върховна жрица
Сиърдоминът, жител на Черен Корал
Градитан, катил
Монкрат, маг
Барън, Хрътка на Сянката
Джиър, Хрътка на Сянката
Блайнд, Хрътка на Сянката
Руд, Хрътка на Сянката
Палид, нова Хрътка на Сянката
Лок, нова Хрътка на Сянката
Ходещия по ръба, скитник
Разхождащите кучета, двама свидетели
Пролог
Говори истината, стой неподвижно, докато водата помежду ни се избистри.
— Нямам име за това градче — рече дрипавият мъж и подръпна опърпаните поли на пищното си някога наметало. В плетения му колан беше затъкната навита каишка, прогнила и накъсана. — Трябва му име, струва ми се — продължи той по-високо, та гласът му да надмогне злобното дърлене на псетата, — но нещо ми липсва въображение, а и като че ли никой не се интересува много.
Жената, която бе застанала до него и към която той добродушно отправяше съжденията си, беше току-що пристигнала. Твърде малко бе останало от предишния й живот. Никакво куче не беше имала, а изведнъж се озова тук, залитаща по главната улица на това западнало непознато градче, стиснала каишка, в другия край на която някакво зло побесняло псе дърпаше и налиташе по всеки минувач. Прогнилата каишка най-сетне се беше откъснала и освободен, звярът се беше втурнал напред, за да нападне кучето на този човек.
В момента двете животни се опитваха да се избият едно друго насред улицата пред очите единствено на предполагаемите им собственици. Прахта бе отстъпила пред кръв и кичури кучешка козина.
— Имаше гарнизон някога, трима войници, които не се познаваха помежду си — рече мъжът. — Но си отидоха, един по един.
— Изобщо не съм имала куче преди — отвърна тя и се сепна, щом осъзна, че това са първите думи, които беше изрекла от… ами, оттогава.
— Аз също — призна мъжът. — А и до този момент моето куче беше единственото в градчето. Много странно, никога не съм ги обичал тия жалки твари.
— Откога сте… м-м, тук?
— Нямам представа. Просто ми се струва, че е било винаги.
Тя се огледа и кимна.
— И на мен.
— Уви, струва ми се, че любимчето ви умря.
— О! Вярно. — Тя намръщено погледна скъсаната каишка в ръката си. — Е, предполагам, че няма да ми трябва нова.
— Не бъдете много сигурна — каза мъжът. — Тук като че ли повтаряме нещата. Ден след ден. Но вижте, може да вземете моята — аз изобщо не я използвам, както виждате.
Тя взе навитата каишка.
— Благодаря ви. — Погледна лежащото в прахта мъртво псе, беше разкъсано на парчета общо взето. Победителят лазеше към господаря си, оставяше след себе си диря кръв.
Всичко изглеждаше някак странно изчанчено, включително собствените й пориви, осъзна тя. Наведе се и нежно вдигна изпохапаната глава на кучето си, нахлузи клупа около прегризания врат. После пусна кървясалата, покрита с пяна глава на земята и се изправи, стиснала здраво опърпаната каишка в дясната си ръка.
— М-да, всичко е някак доста объркващо, нали? — каза мъжът.
— Да.
— А си мислехме, че животът е объркващ.
Тя го погледна накриво.
— Значи сме мъртви все пак?
— Така мисля.
— В такъв случай не разбирам. Трябваше уж да ме положат в гробница. Чудесна солидна гробница — лично я видях. Предназначена за богати покойници и защитена от крадци, с бурета вино и пушени меса и плодове за пътуването… — Посочи дрипите, в които бе облечена. — Трябваше да съм облечена в най-фините си дрехи, да нося всичките си накити.
Той я гледаше мълчаливо.
— Богаташи сме значи.
— Да. — Тя отново извърна поглед към умрялото куче.
— Е, вече не.
Тя го погледна с яд, но бързо осъзна, че ядът е… ами, безсмислен.
— Никога не съм виждала това градче. Изглежда, сякаш ще се разпадне.