За елейнта да остане така, абсолютно неподвижен, ден след нощ, от седмици и месеци и вече близо цяла година, не беше необичайно. И Ендест Силан го знаеше по-добре от всеки друг.
Тайст Андий, могъщ някога чародей в Лунния къс, а сега нищо повече от едва смогващ да се справи със задълженията си кастелан на Новия андийски дворец, крачеше бавно по Улицата на меча, възвиваща на юг към обезлесения парк, известен с името Сивия хълм. Беше напуснал ужасно осветения Рибен квартал, където пазар Външни води така препълваше всеки булевард и уличка, че тези, които караха двуколките си да натоварят покупки, се принуждаваха да ги оставят на един площад точно на север от Сивия хълм. Несекващите потоци наемни носачи — сбираха се всяко утро на Площада на колите — винаги подсилваха хаоса между сергиите, провираха се, пробягваха, хлъзгаха се като змиорки в човешкото гъмжило. Макар пазар Външни води да си беше спечелил името, защото преобладаващата там риба за продан идваше от моретата отвъд Нощ — вечния мрак, загръщащ града и околностите на протежение почти третина левга, — можеше да се намерят и от белите, с очи като драгоценни камъни същества от Нощна вода на залива Корал.
Ендест Силан бе уредил поръчката бели змиорки за следващата седмица от нов снабдител, тъй като траулерът на предишния бе повлечен на дъното от нещо, оказало се твърде голямо за мрежата му, и това бе довело до загубата на целия екипаж. Нощна вода не беше просто неосветена ивица море в залива, за жалост. Беше Куралд Галайн, истинска проява на лабиринта, напълно възможно беше да е бездънна и понякога неприятни зверове изникваха във водите на залива Корал. Нещо се беше появило там в дълбините и сега принуждаваше рибарите да прибягват до куки и корди вместо мрежи — метод, възможен само защото змиорките кипяха точно под повърхността, десетки хиляди, тласнати натам от ужаса. Напоследък повечето змиорки бяха уловени на въдица.
Южно от Сивия хълм уличните фенери се разредяваха — Ендест Силан вече навлизаше в квартала на Андий. Както обикновено, улиците бяха почти празни. Никъде не се виждаха Тайст Андий, насядали по стъпалата на входове или зад сергиите, подпрени на щандовете да хвалят стоките си или просто да зяпат минувачите. Редките минувачи до един се бяха забързали нанякъде, навярно за дома на приятел или роднина, за да се включат в станалите рядкост ритуали на общуване. Или се връщаха по домовете си от подобни досади, разредени като дима от гаснещ огън.
Нито един родственик Тайст Андий не срещаше погледа на Ендест Силан — плъзгаха се покрай него като призраци. Това, разбира се, бе нещо повече от обичайното безразличие, но той вече бе свикнал. Старец като него трябваше да е дебелокож, несъмнено, а не беше ли той най-старият от всички? С изключение на Аномандър Драгнипурейк.
Ала все пак Ендест можеше да си спомни младостта, образ за самия себе си, смътно размит от времето, как стъпва на този свят в една безумна нощ, как бурите раздират небето. „О, бурите в онази нощ, студеният вятър в лицето… онзи миг, виждам го все още.“
Стояха изправени пред един нов свят. Гневът на неговия господар се отцеждаше, но бавно, изсипваше се като дъжд. Кръв капеше от рана от меч в лявото рамо на Аномандър. А погледът му…
Ендест въздъхна, докато се изкачваше по улицата, но въздишката беше неравна, хриплива. Вляво от него бяха купчините отломки от стария дворец. Няколко нащърбени стени се издигаха все още тук-там, а работните групи бяха разчистили пътеки през развалините, за да извадят камъни и неизгорели греди. Оглушителното сгромолясване на сградата все още разтърсваше костите на Ендест и той поспря, протегна ръка и се подпря на една стена. Натискът се връщаше, челюстта му изпука, щом стисна зъби, болка прониза черепа му.
„Не пак, моля те.“
Не, това нямаше да стане. Онова време беше свършило, приключило беше. Той беше оцелял. Беше направил каквото му бе заповядал господарят му и не се беше провалил. Не, това изобщо нямаше да стане.
Ендест Силан се изправи, с плувнало в пот лице, стиснал очи.
Никой не срещаше погледа му и затова беше тази… слабост.
Аномандър Драгнипурейк бе извел десетките си оцелели следовници на тази ивица нов свят. Зад пламенния гняв в очите му се четеше триумф.