Това, каза си Ендест Силан, си заслужаваше да се помни. Струваше си да се държиш за него.
„Приемаме бремето както трябва. Побеждаваме. И животът продължава.“
По-пресен спомен се надигна в ума му. Непоносимият натиск на дълбините, водата, която натискаше отвсякъде.
„Ти си моят последен Върховен маг, Ендест Силан. Можеш ли да направиш това за мен?“
„Морето ли, господарю? Под морето?“
„Можеш ли да направиш това, стари приятелю?“
„Господарю, ще се опитам.“
Но морето бе пожелало Лунния къс, о, да, беше го поискало с жестока, неумолима жажда. Обкръжило бе камъка, стиснало бе небесната цитадела в съкрушителната си прегръдка и накрая нямаше вече изтръгване от тъмните му вихрени легиони.
О, Ендест Силан ги бе опазил достатъчно дълго, но стените рухваха, докато господарят му призоваваше сетните резерви сила на небесната цитадела, за да я вдигне от дълбините, да я вдигне, да, отново в небесата.
„Толкова тежко бе това бреме, тъй необятно…“
Наранен невъзвратимо, Лунният къс вече бе мъртъв, мъртъв като силата на самия Ендест Силан. „Двамата се удавихме в онзи ден. Двамата умряхме.“
Бесни водопади черна вода се изсипваха с грохот, дъжд от каменни сълзи, о, как плачеше Лунният къс. Пукнатините се разширяваха, красотата се сгромолясваше с грохот…
„Трябваше да си отида с Лунния къс, когато той най-сетне остави водата да го отнесе, да, трябваше. Да се свия между пленените вътре мъртъвци. Господарят ми ме уважава за жертвата ми, но всяка негова дума е като пепел, лъхнала през лицето ми. Бездънна бездна, усещах срутването на всяка стая! Изригващите по стените цепнатини бяха като сечове от меч в душата ми и как кървяхме, как стенехме, как пропадахме с тленните си рани!“
Натискът нямаше да отстъпи. Вече беше вътре в него. Морето търсеше мъст и вече можеше да го връхлита където и да беше. Високомерието бе нанесло проклятие, жигосало беше душата му. Дамга, която гноясваше. Твърде стар и уморен беше вече, за да се бори с нея.
„Вече съм Лунният къс. Разбит в дълбините, негоден да се издигне на повърхността. Потъвам, а натискът се усилва. Как се усилва!“
Не, това нямаше да стане. Той вдиша със съсък, оттласна се от стената и се затътри напред. Вече не беше Върховен маг. Не беше нищо. Прост кастелан, който се суети над кухненски съдове и храни, следи наръчите дърва за камините. Восък за жълтооките свещари. Мастило от сепия за лекьосаните писари…
Сега, щом застанеше пред своя господар, говореше за дребни неща и това бе неговото наследство, единственото, което бе останало.
„И все пак не стоях ли с него на онзи бряг? Не съм ли последният останал, който да сподели онзи спомен с господаря?“
Напрежението бавно намаля. Отново бе преживял прегръдката му. А следващия път? Не можеше да гадае, но не вярваше, че ще може да издържи още дълго. О, болката, която стискаше гърдите му, тътенът в черепа му.
„Намерихме нов снабдител на бели змиорки. Това е, което ще му кажа. А той ще се усмихне и ще кимне, и навярно ще отпусне ръка на рамото ми. Внимателно, леко стисване, толкова леко, че да не счупи нищо. Ще ми благодари.“
„За змиорките.“
Беше израз на кураж и твърдост това, че мъжът нито веднъж не бе отрекъл, че е бил сиърдомин в Панион Домин. Че всъщност е служил на лудия тиран в същата цитадела, която сега беше в руини няма и на един хвърлей камък от Ожулената кръчма. Това, че държеше на титлата, не бе доказателство за някакво изкривено чувство на маниакална вярност. Мъжът с изразителния поглед разбираше от ирония, а ако някой човек в града се оскърбеше, като го чуе, че се представя така, какво пък, сиърдоминът можеше да се погрижи за себе си, а това бе съхранено качество, от което нямаше причина да се срамува.
Толкова и почти нищо повече не знаеше Спинок Дурав за мъжа, ако не се броеше впечатляващото му умение в играта, която играеха сега: древна игра на Тайст Андий, наречена Кеф Танар, която се бе разпространила сред населението на Черен Корал и всъщност, както беше чувал — и в други градове, чак до самия Даруджистан.
Толкова крале и кралици, колкото бяха играчите. Бойно поле, което се разширяваше с всеки кръг и никога не оставаше същото два пъти. Войници, наемници и магове, убийци, шпиони. Спинок Дурав знаеше, че първоначалното вдъхновение за Кеф Танар може да се намери във войните за наследството сред Първите чеда на Майката Тъма и че една от фигурите за крале не току-така има резка сребриста боя на гривата, докато друга е от бяла акация. Имаше кралица на Белия пламък, с коронка от опал; и други, които Спинок можеше да назове, ако си направеше труда, стига някой изобщо да проявеше интерес, но се съмняваше.