Спинок Дурав се наведе да събере печалбата си.
— Ресто! Кана ейл за масата!
— Винаги си щедър с моите пари — каза с кисела усмивка сиърдоминът.
— Тайната на щедростта, приятелю.
— Оценявам жеста.
— Знам.
Както бе обичайно, другите трима играчи, след като се бяха оттеглили, не можеха да се възползват от никакъв жест за отпразнуване на победа в играта. Поради това Спинок и сиърдоминът бяха в правото си да си поделят каната с ейл и това изглеждаше най-задоволителният край на такава умело проведена кампания. Тълпата се разпръсваше и слугите се раздвижиха отново.
— Проблемът с нас, нощните бухали… — заговори сиърдоминът, изгърбен над халбата си. Когато вече изглеждаше, че няма да каже нищо повече, добави: — Ни веднъж не поглеждаш към онова зацапано стъкло ей там, да видиш божурената целувка на зората.
— Зората? Ах, да, да възвести свършека на нощта — рече Спинок и кимна. — Това е непрекъснат извор на изненада за нас, Тайст Андий: че останаха толкова много хора. Този безкраен мрак е бреме за душите ви, или така поне съм чувал.
— Ако няма никакъв изход, да, може да изкриви нечий ум до лудост. Но малко езда извън северната порта до Могилата, и яркият ден те зове. Същото е и за рибарите, плаващи до Външни води. Без такива възможности, Спинок, вие, андиите, наистина щяхте да сте сами в Черен Корал. Лунният къс хвърля сянка дълго след смъртта си, така поне пеят поетите. Но ще ти кажа едно. — Сиърдоминът се наведе да допълни халбата си. — За мен този вечен мрак е добре дошъл.
Спинок знаеше, че мъжът срещу него носи в душата си горест, по-тежка от всякаква сянка и много по-мрачна; и в това той беше навярно повече Тайст Андий, отколкото човек, освен в едно. А то бе единственото, което улесняваше Спинок Дурав да го нарича приятел. Сиърдоминът, въпреки цялата си горест, успяваше някак да сдържа отчаянието си, да се опълчва на обсадата му, която отдавна беше надвила Тайст Андий. Човешка черта, несъмнено. Повече от черта: качество, силно в своята гъвкавост, добродетел, от която, макар да не можеше да я намери у себе си — нито у никой свой сродник Тайст Андий, — Спинок все пак можеше да извлича поддръжка. Понякога се чувстваше като паразит, тъй жизнено се бе оказало това подхранване от чуждата сила, а понякога се боеше, че това е единственото, което го опазва жив.
Сиърдоминът си имаше свое бреме и Спинок бе решил твърдо приятелят му никога да не разбере в каква потребност се е превърнал за него — тези игри, тези нощи сред вечната Нощ, тази запусната кръчма и каните евтин пенлив ейл.
— Тази ме изтощи — каза мъжът, като остави празната халба. — Мислех, че съм те хванал — да, знаех, че плочката Порта още не е изиграна. Две плочки да те заобиколя обаче, и всичко щеше да е мое.
Нямаше какво толкова да се отвърне на това. И двамата разбираха, че рискът бе решил играта. Необичайното бе в нехарактерната за сиърдомина необходимост да се оправдава.
— Иди да поспиш — каза Спинок.
Сиърдоминът отвърна с крива усмивка. Поколеба се, сякаш не можеше да реши да отвърне ли нещо, или не, или просто да се вслуша в съвета му и да се дотътри до дома си.
„Не ми говори за слабост. Моля те.“
— Придобил съм навика — рече другият, докато следеше с присвити очи някаква дребна свада близо до тезгяха, — да се изкачвам по руините. Да се заглеждам над нощната вода. Да си спомням старите хора-котки и техните семейства… да, те май отново са се завъдили, но разбира се, няма да е същото, изобщо няма да е същото. — Помълча за миг, после хвърли бърз притеснен поглед към Спинок. — Виждам господаря ви.
Тайст Андий повдигна вежди.
— Аномандър Рейк?
Кимване.
— Първия път беше преди две седмици. А сега… всеки път, някъде към дванайсетата камбана. Стои на стената на новата цитадела. И като мен се взира към морето.
— Той обича… самотата — каза Спинок.
— Винаги съм бил подозрителен към подобно твърдение.
„Да, мога да разбера защо.“
— Това идва от владеенето, от управлението. Повечето от първоначалния му двор ги няма. Корлат, Орфантал, Сорит, Пра’иран. Изчезнали или мъртви. Това не прави нещата по-леки. Все пак някои остават. Ендест Силан например.
— Когато го видя застанал така сам… — Сиърдоминът извърна очи. — Изнервя ме.
— Доколкото разбирам, всички ние успяваме да го постигнем това с вас, хората — отбеляза Спинок. — Все едно сме като призраци в този град.
— Стражи без нищо, което да пазят.
Спинок помисли над това, после попита:
— И Синът на Тъмата ли? Хората дразнят ли се от равнодушното му управление?