Сиърдоминът отвърна с гримаса.
— Де да бяха всички владетели толкова равнодушни. Не, „равнодушен“ не е най-точната дума. Него го има, когато е важно. Администрацията и властта — нито едно от двете не може да бъде оспорено, нито има причина за това. Синът на Тъмата е… благодушен.
Спинок помисли за меча, вързан на гърба на господаря му, и това добави леко тръпчивия привкус на неизбежна ирония към думите на приятеля му. А след това си помисли за мъртвите градове на север. Маурик, Сета, Лест.
— Не че някое от съседните кралства поглежда към богатата плячка, каквато е Черен Корал. Те или са мъртви, или, както е на юг, в пълно безредие. Тъй че заплаха от война няма. Какво остава за един владетел тогава? Както казваш ти, администрация и власт.
— Не ме убеждаваш, приятелю — рече сиърдоминът, беше присвил очи. — Синът на Тъмата, това да е титла за бюрократ? Едва ли. Рицарят на Мрака да пази от улични разбойници?
— Това е проклятието на дългия живот — отвърна Спинок. — По висините се издигаш и пропадаш, непрекъснато. Преди време имаше голяма и скъпа война срещу Панион Домин. Преди нея — още по-гибелна и много по-дълга вражда с Малазанската империя. Още по-преди — Джакуруку. Сиърдомин, Аномандър Рейк е спечелил отдиха си. Мира си.
— Тогава може би той е този, който негодува. Взира се над суровите води на Канала, а дванадесетата камбана кънти като погребална песен в сумрака.
— Доста поетично — рече с усмивка Спинок, но нещо студено имаше в сърцето му, сякаш образът, съживен от приятеля му, бе твърде болезнен. Тази мисъл го отрезви. — Не знам дали господарят ми негодува. Никога не съм бил толкова важен. Нищо повече от един воин между хилядите. Не сме говорили от столетия.
Сиърдоминът го изгледа с неверие.
— Но това е абсурд!
— Нима? Погледни ме, сиърдомин. Прекалено своенравен съм. Това е вечното ми проклятие. Никога не съм бил годен да командвам, дори отделение. Изгубих се в Леса на Мот, пет дни се препъвах из тръни и храсти. — Спинок се разсмя и махна с ръка. — Стара и безнадеждна кауза, приятелю.
— Обикновено се твърди, Спинок, че всички вие, останалите Тайст Андий — оцелелите от всички тези войни — сте по необходимост елитът, най-страховитите от всички.
— Бил си войник, знаеш по-добре. О, сред редиците на Андий има много герои. Но също толкова много сме просто тези, които извадиха късмет. Така стават нещата. Изгубихме много велики герои в битките срещу малазанците.
— Безнадеждна кауза, казваш? — Сиърдоминът сви устни. — Но ето, че в Кеф Танар водиш кампаниите майсторски.
— С войници от резбовано дърво съм непобедим, да. Виж, с живите е съвсем друга работа.
Мъжът срещу него изсумтя, но като че ли се отказа да рови повече в това.
Поседяха в дружеско мълчание. Ресто донесе нова кана ейл и Спинок бе доволен, докато ейлът течеше от кана в халба до уста, че никакви приказки за минали дела по далечни бойни полета не се повдигаха повече, за да разкрият полуистините и откровените лъжи, които току-що бе изрекъл.
А когато дойде моментът, в който зората разгъна божурената си червенина над далечния хоризонт на изток, миг невидим за никого в град Черен Корал, Спинок Дурав кимна, но по-скоро на себе си. Вечен мрак или не, един Тайст Андий знаеше кога идва светлината. Поредната ирония бе това, че само хората в Нощ не усетиха началото на деня, прехода на незримото слънце отсам сумрака, безкрайния му път по небето.
Преди съвсем да се напият, двамата се разбраха за времето за нова игра. А когато сиърдоминът най-сетне се надигна с олюляване и махна небрежно за довиждане, преди да заплете крака към вратата на кръчмата, Спинок се усети, че му желае безопасно завръщане у дома.
Най-щедро пожелание, макар и поднесено мълчаливо.
Аномандър Рейк вече сигурно се беше запътил към тронната зала, където щеше да втвърди духа си, за да се изправи срещу жестоките повели на деня: разпределянето на помощи, отсъждането по жалби на търговци, донесенията за състоянието на продоволствието, изслушването на пратеници от далечни свободни градове, дошли да потърсят търговски съглашения и договори за взаимна защита (да, много бяха).
О, Рицарят на Мрака се сражаваше с всякакви зверове и демони!
Мракът отстъпваше. Но пък той винаги отстъпваше. Не можеше да се разбере колко дълго продължаваше това пътуване в Куралд Галайн, нито да се пресметнат огромните изминати разстояния, крачка, след крачка, след крачка. Всичко беше безредно, всичко беше монотонно и неизменно. Нимандър Голит отново и отново сякаш се пробуждаше сепнат, потръпваше и осъзнаваше, че е вървял механично сред другарите си, всички блестяха смътно и сякаш се рееха в някаква безплътна пустош с онзи с името Клип на няколко крачки напред: той крачеше с решимост, каквато никой от тях не можеше да уподоби. В такива моменти Нимандър за пореден път разбираше, че се е изгубил.